понеделник, 19 януари 2015 г.

Интервю с ДИМИТЪР ЦОЛОВ



Говорим си с Димитър Цолов, по-известен като Доктора, за новата му книга "Клиника в средата на нощта", за старата му книга "Пет приключения на Витек Диман/Космическото пиле", за участието му в антологията "Вдъхновени от Краля", за бъдещите му планове в литературно отношение, за българската прозаична сцена и за какво ли още не. 


* * *


КС: Здравей, Митко! Много се радвам, че се съгласи да дадеш интервю за блога ми. Ще започна с един въпрос, който задавам на всичките автори, които интервюирам: Какъв човек е Димитър Цолов-Доктора?


ДЦ: Здравей, приятелю! Първата дума, която ми хрумна като прочетох въпроса ти беше „многопластов”, което може да се приеме и в буквалния смисъл с оглед на натрупаните килограми през последните годинки, ха-ха. Иначе разбирай – човек, сравнително бързо менящ настроенията си, понякога до полярности и винаги носещ минимум две дини под мишница, защото в съвременния забързан свят само така времето стига за всичко.

КС: Лично аз те познавам като музикант от врачанската рок група „Докторс Гого Бенд”. Кога, защо и как реши, че трябва да пишеш?

ДЦ: Едва ли е резултат от някакво предварително обмислено решение. Изпитвам необходимост да го правя, предимно за собствено удоволствие. Стихоплетствам и музицирам откакто се помня. При мен поезията и музиката са неразривно свързани – мога с лекота да облека всяка рима в мелодия и обратното - върху всяка мелодия да сътворя текст за норматив. С прозата, обаче, нещата стоят по-различно. Проза пиша изключително трудно. Имам някакви инцидентни опити от ученическите и студентските години, ала сравнително късно (2001) написах разказ, който напълно ме удовлетвори и устоя проверката на времето, с други думи - мога да го препрочитам без да се червя от срам. И към настоящия момент не съм кой знае колко продуктивен с прозаичните творби, но пък се стремя да компенсирам количеството с качество. Иначе, никога не съм изпитвал колебания за жанровата си принадлежност – фентъзито и хорърът са моята голяма любов.

КС: В живота си извън музиката и писането си доктор. Кое от тези три начинания ти приляга най на сърце?

ДЦ: Медицината също е Изкуство и няма конфликт на интереси. Опитвам се да давам най-доброто от себе си и в трите  начинания.

КС: Всички знаем, че е трудно да се съвместява семейство-работа-хоби. Ти не само че успяваш, но и се справяш по чудесен начин. Ще ни разкриеш ли тайната? Предполагам не е някоя магия, подобна на тези от произведенията ти?

ДЦ: Ако съпругата ми прочете това ще прихне от смях, ха-ха. Шегата настрана, творческите проекти са времеемки, доста време прекарвам и по дежурства в болницата, та  най-ощетени са именно близките ми хора. Но проявяват разбиране, приемат ме такъв какъвто съм с цялата ми артистична разпиляност и несериозност към някои от семейните задължения.




КС: Първата ти книга „Пет приключения на Витек Диман/Космическото пиле” се състоеше от два мини-сборника с кратки разкази. Новата ти книга е роман в жанра класически хорър. Как се роди идеята за „Клиника в средата на нощта”?

ДЦ: Написах я през лятото на 2012 г. специално за участие в Конкурса за фентъзи роман на издателство MBG Books и списание „Сборище на Трубадури”. Нямах конкретна идея, през цялото време се забавлявах, припомнях си филмите на Куентин Тарантино с всичките им обрати и ретроспекции, накъсаните кадри, привидно без връзка между тях, до момента в който режисьорът не си направи труда да ти я обясни, после оставих героите – много от тях прототипи на действителни хора - сами да решат какво трябва да се случи. Резултатът – нищо оригинално, но пък лесно четивно и напълно вместимо в разбирането ми за хубава книга – такава, която да се глътне за няколко часа и да се забрави след няколко дни.

КС: Разкажи ни нещо интересно около издаването на първия ти роман.

ДЦ: След като се добра до финала на гореспоменатия конкурс, реших, че може би има хляб в него. Един ден съвсем импулсивно пратих файла на Явор Цанев, мой приятел, писател и идеен двигател на издателство „Gaiana”, и му написах нещо от рода на: Знам, че в момента си супер зает, но когато намериш време, хвърли едно око на този роман, защото ще трябва да го издадеш! Мога да чакам колкото е необходимо!” Ха-ха. Нахално си беше от моя страна...

КС: „Клиника в средата на нощта” е не само твоят първи роман, но и първата книга в новата колекция „Дракус” на издателство „Gaiana. Не е ли голямо предизвикателство да поведеш подобна инициатива – знаеш, че първото впечатление почти винаги е определящо – ако читателите харесат книгата ти, ще обикнат и колекцията, ако не им допадне... е, сещаш се?

ДЦ: Ами няколко месеца след „онова писмо” Явор Цанев директно ме попита искам ли да участвам в колекция „Дракус”. Прочел романа, допаднал му, смятал, че е удачен избор за първа творба от поредицата. Думите му бяха: „Каквото и да стане оттук натам, винаги можеш да кажеш: Кой сега е Номер Еднооо?!” Разбираемо, веднага ме спечели. А, че е предизвикателство, няма спор, да се надяваме, че читателите ще са благосклонни.

КС: Ясно е, че всеки творец се вдъхновява от нещо. Какви са твоите вдъхновения, музи, нещата, които те карат да твориш? Какви автори харесваш, какви групи слушаш, кои са любимите ти филми, картини, предавания? И в този ред на мисли, да не пропусна баналния и дразнещ въпрос: Откъде черпиш идеите си?

ДЦ: Много харесвам фентъзи историите на Робърт Хауърд, Майкъл Муркок, Саймън Грийн и Дейвид Гемел. За съжаление и четиримата са инцидентно превеждани на български език, дано тази несправедливост се поправи в най-скоро време! Това което намирам за общо при тях е, че в сравнително малки по обем творби развиват страхотни идеи със задъхано действие. Многотомниците от по хиляда и кусур страници откровено ме плашат. В хоръра има един Крал и това си личи още от името му – Стивън Кинг, разбира се. Музиката, която слушам е предимно българска и също така остросюжетна - Хиподил, Холера, Валяк, Обратен Ефект, Срам и Позор, Некролог... Забавлявам се с филмите на Куентин Тарантино, Робърт Родригез, Гай Ричи, Уди Алън (майтап, ха-ха, не се понасяме с последния). Предавания, хм, „Господари на ефира” и ВИП Брадърите с Малък Тошко, ха-ха. Идеите за собствените ми истории ги черпя от ежедневието (банален отговор, но факт). Човек може да опише най-добре това, което познава. В този смисъл едва ли ще прочетете нещо от мен с герои Джон и Джейн, ситуирано в щата Мейн – освен смях друго няма да предизвика, а не такъв е търсеният ефект, нали.

КС: В „Пет приключения на Витек Диман” беше заложил на българската митологии, в „Клиника в средата на нощта” на темата за вампири и върколаци. Да очакваме ли продължение на тази тенденция и ако да, с какво ще ни изненадаш в бъдеще?

ДЦ: Участвам с роман, повлиян от българската митология и в настоящия конкурс на ЕмБиДжитата и Трубадурите. Написах го в началото на миналата година, след което реших, че скоро няма да посегна към тази материя – усетих досада и изчерпване. А всеки, прочел „Клиниката”, ще разбере, че историята „плаче” за продължение, живот и здраве, ще се мъдри такова.

КС: Напълно съм съгласен за продължението – книгата си го „изисква”. Иначе трябва да призная, че съм фен на хумора ти. Защо реши в новия си роман да избягаш от него?

ДЦ: Хм, не е било съзнателно бягство, може би ти си го усетил така.

КС: Ще има ли нови порции хумор от Димитър Цолов?

ДЦ: Макар хуморът да е запазена територия предимно за стихотворенията и песните ми, веднага се сещам за един разказ от последните години - „Анихилиращата канелка”, в който двойка извънземни пробват българско домашно вино.

КС: Би ли разкрил на нашите читатели откъде могат да си намерят двете ти книги?

ДЦ: Разпространявам ги лично чрез заявки на фейсбук страницата ми ПИЯНИЯТ БАРД, а "Клиника в средата на нощта" може да се закупи и директно от издателите ми в Русе (тук).

 КС: Готвиш ли нещо ново в литературно отношение?

ДЦ: Събирам разкази за сборник с изцяло хорър насоченост. Към момента са се натрупали десетина. „Антикварят” - един от тях - стана „отличник” в конкурса „Вдъхновени от Краля”. Друг ще може да бъде прочетен в първия брой на сп. „Дракус” за 2015 и е всъщност разказ, който написах под псевдоним за същия този конкурс, но журито (съвсем справедливо, трябва да призная) го отхвърли, поради факта, че наруших условията – „не повече от една творба от автор”. Явор обаче го е харесал и ме уведоми, че ще го публикува, та всяко зло за добро!

КС: Какво се случва с рок-групата ти „Докторс Гого Бенд”? Как приемат колегите ти писателската ти кариера? Подкрепят ли те или смятат, че трябва да зарежеш писането и да се отдадеш на сто процента на бандата?

ДЦ: И тук няма конфликт на интереси - не сме професионална група и не си вадим хляба с това. А по концерти се случва да продам някоя и друга книжка, защото винаги нося бройки със себе си.



КС: Като оставим настрана писането, свиренето и лечителството, какви са любимите ти занимания?

ДЦ: Четенето! Четенето! И пак – Четенето! Болен съм на тая тема, също така съм и запален букинист – притежавам доста голяма колекция (фантастика, разбира се). А от средата на миналата година благоверната ме задоми и с ел-четец, та вече стана страшно, ха-ха.

КС: Името ти започва да се появява все по-често и по-често. Какво е усещането да си харесван от читателите и от колегите си?

ДЦ: Ласкае ме, няма какво да се лъжем, но си оставам здраво стъпил на земята. Съзнавам слабостите си, известно ми е, че има още много хляб да изпапкам преди да (ако изобщо мога) се нарека „постигнал нещо”.

КС: Разкажи ни как приемаш критиката. Ясно е, че в България се тачи хейтърството. Имал ли си лош експириънс с него?

ДЦ: Критиката и хейтърството за мен са различни понятия. Едно е да кажеш: „Можел си да го да напишеш и по-добре!”, съвсем друго е: „Не съм те чел, ама не ми и трябва, за да знам, че от тебе нищо не става!” Чак с такава злоба по мой адрес май не съм се сблъсквал.

КС: Няма и месец откакто прочетох антологията „Вдъхновени от Краля” отново на издателство „Gaiana. Вътре има твой разказ. Фен ли си на Стивън Кинг? Би ли споделил мнението си за антологията и за авторите в нея?

ДЦ: Споменах за разказа си по-горе. А Стивън Кинг не го сменям за хиляди Фокнъровци, Хемингуеевци и всякакви там Нобелови лауреати за литература (лично мнение, с което не искам да ангажирам никого). Стивън Кинг е Школа, писател - хамелеон, който може да ти напише еднакво увлекателно исторически, фентъзи, криминален, хорър роман или най-простичка, но същевременно сграбчваща сърцето житейска история. Имах удоволствието да прочета и антологията „Вдъхновени от Краля” непосредствено след излизането й в края на миналата година. Качествена селекция от произведения на талантливи български автори, с част от които вече се познавам лично или задочно. Респект към труда на всички тях!

КС: Ще те питам още един дежурен въпрос: Ако имаше шанса да избираш с какво да се занимаваш, какъв щеше да е изборът ти?

ДЦ: Собственик на антикварна книжарничка.

КС: Какво мислиш за българските писатели, има ли хляб в тях или повечето са графомани и бездарници?

ДЦ: Ще се спра върху любимите ми жанрове – фентъзито и хоръра или както обичам да ги наричам  – „литературния ъндърграунд”, защото в по начало свития ни пазар, тая ниша е съвсем тясна. През последните години изчетох доста родни автори и съм приятно изненадан. Разбира се, забелязват се несъвършенствата – липсата на адекватна реклама, бутиковите тиражи и трудната откриваемост, понякога недостатъчно изпипаните корекция или редакция, но пък всичко в ъндърграунд литературата (важи и за музиката) е истинско, изстрадано, контактът читател-творец почти винаги е изключително близък, а това за мен е най-важното.

КС: Кои са любимите ти български писатели и защо?

ДЦ: Е-е-е, няма как да се вместят всичките в този отговор, а и на прима виста рискувам да пропусна доста имена. Нека отговоря малко по-разчупено – според читателското ми тефтерче български автор за 2014 година, с девет прочетени от него книги, е Андрея Илиев.

КС: Изключително много ти благодаря за това интервю. Пожелай нещо на нашите читатели.

ДЦ: И аз благодаря! На читателите – повече вяра в българските ъндърграунд творци, повече градивна критика и по-малко хейт!

Няма коментари:

Публикуване на коментар