КОСТА СИВОВ - Кръчмата на Франсис Пол

КРЪЧМАТА НА ФРАНСИС ПОЛ

Три месеца след като публикувах първия разказ в блога си - "Живот в минало време" - дойде време да предоставя на Вашето внимание второ произведение от личното ми творчество. То се роди благодарение на един голям мой приятел, учител и съавтор, чието име доста от вас знаят до болка, а именно професорът на литературните науки Сибин Майналовски. В този разказ съм се опитал да отдам почит към любими писатели като Ф. Пол Уилсън, Хауърд Филипс Лъвкрафт и Робърт Хайнлайн. Естествено не съм го направил по най-лесния начин, чрез копиране и подражание, а по един още по-лесен начин - чрез пречупване на идеите на тези гении през призмата на хумора. 

* * * 

            Няма да ви отнемам много време и набързо ще се представя. Казвам се Уилсън Франсис Пол, но за по-кратко се обявявам като Франсис Пол. На двадесет и шест години съм, но изглеждам на не повече от двадесет, и се занимавам с една от най-приятните професии в света – кръчмар съм. Не, не съм собственик на кръчма, просто прекарвам цялото си време на такова място. Няма да споря с някой, който твърди, че има по-хубаво занимание от това денонощно да се занимаваш с препили говеда, които само се чудят с кой да се заядат, да поркаш до припадък и да се влачиш до квартирата в четири сутринта. Също така няма да отричам, че доста често същите тези говеда, с които се събирам, решават да си премерят силите с мен и винаги ми потрошават кокалите. Но това са бели кахъри! Харесвам си ги, въпреки всичките им недостатъци.

            „Кръчмата на Франсис Пол” (да!, наистина така се казва, макар истинският й съдържател да не съм аз, а човек на име Хани Лайн) е малко и уютно местенце, където можеш да седнеш и да забравиш всичките си проблеми. Обстановката е предразполагаща, а именно мека светлина, тиха музика и силен алкохол. Не помня до момента някой да си е тръгвал разочарован от тук, камо ли пък трезвен. Но стига съм се хвалил, за да усетите емоцията, която кръчмата създава, трябва да я посетите. Намира се на една затънтена улица в края на един затънтен град, чието име се намира някъде на затънтено място в списъците с градовете в страната. Ала това всъщност хич не е важно, защото целият ни свят е затънтен някъде там, където никой не стъпва. Погледнете небето и ще се уверите в думите ми.

            Намерението ми беше да ви разкажа за онази вечер, в която нищо ново не се случваше под слънцето. Три от масите бяха заети от Томи Чукалото, Тони Клоуна и Роланд Патлака (имената им били доста странни според някои фенове на хорър литературата), които дремеха над цяла кана пиво и от време на време се пробуждаха, за да се унесат отново. На съседната маса се бяха разположили Лазар Дългия, Джубал Харния и Фарнъм Бомбоубежището, които си брояха годините и се надлъгваха кой е на повече, а в ъгъла се намираха Глекен Данциг, Салвадор Расалом и Майстора, чието истинско име всъщност никой не знаеше. Познавах тези момчета до болка, защото не минаваша вечер, в която те да не присъстват в кръчмата, носеща моето великолепно име. Честно да си кажа, добри момчета са това – винаги ще те поздравят, винаги ще те почерпят с огнена вода и ще си платят накрая сметката. Е, от време на време малко се развихряха, но освен десетина подутини, не са ми създавали особени проблеми.

            Като изключим обичайната клиентела обаче, в ъгъла стоеше един огромен здравеняк в тесни джинси и палто, стигащо малко под коленете му. Мускулите му изпъкваха отвсякъде, беше като едно от онези момчета, които по цял ден се блъскаха във фитнес залите, за да могат да се харесат на някое момиче, което принципно не би му обърнало внимание. Тъй като всичките ми дружки вече бяха на фаза „дай да се сбием с някого”, реших да си запазя космите на главата и да видя що дири тоз странник в мойта кръчма.

            - Добър вечер, скала! – поздравих учтиво аз, а онзи ми направи знак да говоря по-тихо. – Що се пулиш такъв? Оглеждаш се като пияна мишка в гъсти трици.

            Онзи се изкашля и с много тих глас ми съобщи:

            - Франсис, мога ли да ти се доверя?

            Първо, откъде ми знаеше името. Второ, така на първа среща да ми говори на „ти” не беше редно. Трето... абе кво се занимавам да изброявам?!

            - Значи, виж ся... – запънах се...

            ...но онзи ме прекъсна:

            - Виж, Франс, дай да зарежем глупостите. Имам задача за теб и не искам да губя ценното време, което...

            В такива особени случаи имам чувството, че опашката ме сърби. Лапите  ми определено си плачеха да се очешат в тази мускулеста маса.

            - Какво си чул за мен? – направих се на ударен.

            - Каквото трябва.

            - Да не си говорил с Шепнещия? – забих му правилния въпрос, защото пак започна да се оглежда.

            - Казвал ли ти е нещо? – контрира ме с въпрос непознатият.

            - Не, не съм го срещал от абитуриентския. Но чувам, че се е захванал с нечисти сили.

            Онзи извади една огромна книга. Откъде, не мога да отговоря. Вярно, беше си мускулест като Арнолд Шварценегер преди политиката да го открадне от киното, но съвсем не беше толкова голям, че да скрие такова четиво в задния джоб.

            - Сега да не почнеш да ме убеждаваш, че това е „Некрономикон” на Абдул ал-Хазред.

            Странникът поклати глава:

            - Това е изданието на Абдал ал-Мохамед.

            - Не съм го чувал – признах си.

            - Навремето беше художник, но откакто разбра, че Клайв Баркър е гей, се отказа от това си начинание. Почна да превежда от арабски. Дори си смени името.

            - Ахъм – съвсем отегчен измрънках и си почесах мустаците. – И кво толкова ти е казал Шепнещия, че нещо почна да се отклоняваш от основната тема.

            - Имам задача за теб.

            Да бе, те така казаха и Древните, преди да влязат в Парламента. С Ктхулу бяхме ей-така – Яв Дракус му направи плакатите за кампанията, Зебин Майнлоу му написа текстовете, а Доктора с неговата банда „Доктор Куин енд дъ Грогис” направиха десетки безплатни концерти, - а каква стана после?!? Дрънча му на жицата – в заседание бил, пиша му на скайпето – дава ми заето, чаткам у фейската – вече не сме приятели. Все едно пари ми дължи. Че той и Фарнъм Бомбоубежището не се е заривал толкова надълбоко, колкото Ктхулу. Ама както и да е. Не съм дребнав. Обаче намразих лафа „Да купуваш котка в торба”. Край! Или ще взимам процента предварително, или да си гледат работата.

            - Слушай сега, старши – подхванах мускулния, - или кихаш хилядарка и те изслушвам докрай, или черпиш едно голямо и дим да те няма.

            Честно да си призная въобще не видях кога хонорара ми се озова на масата пред мен.

            - Франсис, много неща се промениха откак Древните завзеха властта. Имаме огромен проблем! – наистина беше разтревожен.

            - Виж кво, проблем имате ти и Шепнещия. Аз съм си добре засега.

            - Ами ако ти кажа, че някой е светил маслото на Деметра.

            Ей това вече не трябваше да ми го казва. Скочих му отгоре като лъв и го съборих от масата.

            - Стига, Франс, аз съм ти приятел – заобяснява ми се тоя като първата ми ученическа любов... каквато всъщност беше Деметра.

            - Сега, първо, престани да ме наричаш „Франс” или „Франсис”. Второ, крайно време е да ми се представиш, иначе си дотук. И трето, по-бързо казвай ква ти е мъката, че хилядарката ще бъде най-глупаво изхарчената ти пара.

            Освободих хватката си и онзи се изправи. Седна отново на мястото си, прокашля се и замънка отново:

            - Името ми е Йог-Содот, но приятелите ме наричат Йордан от Созопол.

            Нещо започна да изплува в паметта ми.

            - Не знам защо Ктхулу и екипът му ме изхвърлиха навремето и накараха Хауи да напише онези простотии. Но това е отдавна забравено от мен... – занарежда новият ми познайник.

            Да, сега се сетих. Някога Йог-Содот беше заедно с Древните, но нещо не успяха да се разберат за парите и се пръснаха като минимална заплата на гише на енергото.

            - Продължавай – подканих го.

            - Това на масата не е „Некрономикон” на Абдул ал-Хазред, това е книгата „Некрополемикон” на Тан-Йо от Горещините, в превод на Абдал ал- Мохамед.

            - И защо това трябва да ме интересува?

            - Защото някой я е използвал за нечисти цели.

            - Ах, изгря зората! Че то никой не ги ползва тези писания, за да сготви боб или леща.

            - Нямах предвид това.

            - Но така прозвуча.

            В този момент се чу силна глъчка, счупиха се стъкла и натрошиха се столове. Момчетата започваха да се забавляват.

            - Някой е пуснал на свобода мъртвар – обяви Йордан от Созопол.

            Това вече беше приказка. Определено писанките на Тан-Йо можеха да направят много поразии. За мое учудване бях чул, че веднъж книгата била ползвана за благородна цел, но мъжът, който се възползвал от това, поискал да се анулира резултатът. Дет се вика, един път ще направиш добро и ще те направят за резил.

            Та да обясня с две думи за какво става въпрос. Подобен мъртвар може да бъде създаден само от Древен. Ако ме питаше някой, Дагон Свирепия имаше пръст в цялата работа. Откак Ктхулу го затвори в онзи министерски кабинет, почна да се пречупва и да дементира. Грозна картинка.

            - Кои са жертвите? – попитах Йордан от Созопол.

            - Както вече ти споменах – Деметра.

            - Това го чух. Давай нататък.

            - Жоро Килъра...

            - Въх, де ще се подстригвам сега?

            -...Еди Мейдъна...

            -...отидоха ми евтините билети...

            -...Волф Жини...

            - Стига, стига! – спрях го. – Какво искаш от мен?

            - Да намериш мъртваря.

            Така, така. Ако трябваше да съм честен, когато не прекарвах времето си в „Кръчмата на Франсис Пол”, работех като детектив на свободна практика. Услугите ми бяха особено желани, когато ставаше нещо свръхестествено и никой нормален не можеше да се справи със задачата – дори и онези модели на бельо Сам и Дийн Уинчестър с хвъркатия си навлекот Кастиел. Това бе именно работа за мен.

            - Знаеш ли обичайния ми хонорар?

            Йордан от Созопол кимна и остави плик на масата.

            - Сложил съм и нещичко отгоре.

            Засуках мустаци и посегнах към парата.

            - Чакай, чакай! – сряза ме мускулестият. – Първо искам резултати. Ще оставя пачката на Хани Лайн. Той ще ти я предаде, когато видя нещо насреща.

            - Виж кво, ела отново утре сутринта. Да си тук точно в девет.

            Онзи ме погледна учудено.

            - Да си прибереш сувенира – ухилих му се под мустаци.

            - Ще бъда тук, но смятам, че се изхвърляш.

            Добре, че бях чувал хубави думи за него – бил коректен платец и така нататък, - иначе щях да му скоча на врата и да му издера де що имаше кожа по него. Не можеше да ми се говори така, но бизнес, какво да го правиш.

           

* * *

            На другата сутрин бях седнал на масата, на която се беше подвизавал Йордан от Созопол предната вечер. Онзи се оказа точен, въпреки цялата му мускулна маса.

            - Здрасти, Франсис! – поздрави ме той.

            - Ако още един път ме наречеш така, ще ти вкарам една лапа между комбалите!

            - Стига бе, приятелче, знаеш, че така се казваш, що се дразниш?

            - Щото така ми е кеф.

            - Като гледам тая кукла до тебе, май никаква не си я свършил снощи.

            Ако не разчитах на кинтата, която стоеше на сигурно при Хани Лайн, досега да съм му разбил мутрата.

            - Слушай сега, готин! Когато Франсис Пол се заеме със задача, резултатът е ясен.

            Йог-Содот се опули насреща ми.

            - Нима си разрешил случая?

            - Не само че съм го разрешил, ами и повече никой няма да посмее да създаде мъртвар.

            Докато ме слушаше, мускулестият не можеше да осъзнае какво всъщност беше станало. Та нека да ви призная и на вас. Снощи първо се отбих до Дагон Свирепия, който в последно време така се бе запуснал, че приличаше на морско чудовище. След като го „уверих”, че не съм личност, с която може да се гъбарка, той побърза да ми сподели, че всъщност именно Тан-Йо от Горещините бе използвал „Некрополемикон”, за да създаде мъртвар. Естествено, с Боримечков се знаехме отдавна. Кога ми потрябваше книга, той беше правилният човек. Даже въобще не си направих труда да ходя до книжарницата му, която се намираше между офисите на преуспял майстор на дограми и неуспял юрист, или май нещо такова беше. Звъннах му по телефона и той веднага се отзова:

            - Здрасти, Франси, как си, приятелче?

            - Виж, Тан, имам проблем... – обясних му в детайли събитията и той ме увери, че няма пръст в тая работа. Препрати ме при някой си Лъки, който навремето бил филмова звезда в едно сериалче за извънземно от Мелмак. Намерих този индивид в кръчмата на Рей Макгавърн – „Зелената котка”. Казват, че там се влизало само с покана, но Франсис Пол си имаше начини. Та приятелчето Лъки тъкмо се беше сбрал с Тъмния маг Тери Сторн, Питър Стенли и Джонатан Деветте Пръста - пиеха ейл и бистреха някаква статия от „Дриада Илюстрейтид” (новото еротично издание на издателство „Гаяна”).

            - Търся Лъки! – извиках тежкарски, но когато онзи се обърна и му видях муцуната, осъзнах, че туй е Франц Герберщайн – другарче от детската градина. След цял потоп от въпроси и отговори, както и три-четири кани с тъмно пиво, Лъки ми разказа, че книгата наистина била в него, но някой му я откраднал и така нататък.

            В този момент Йордан от Созопол вече търкаше объркано мускулестите си бузи. За да не го шашвам още повече, реших да скъся малко разказа си и да пропусна останалите седемнадесет места, на които се отбих.

            - И знаеш ли кой се оказа мъртварят? – попитах го.

            Йог-Содот само вдигна рамене.

            - Ей тоя тука – посочих към куклата, която стоеше на стола до мен.

            - Кой? Тоя ли?

            Кимнах.

            - Кукла? – учуди се Йордан.

            - Ти какво очакваше? Коледна елха ли? Естествено, че кукла!

            - Как се усети, че именно това създание е отговорно за убийствата?

            Усмихнах се.

            - Когато ме препратиха на хиляда места и никъде не успях да получа конкретен отговор, реших да сторя нещо друго. Да прибягна до услугите на професионалисти. – Поех си дъх и продължих: - Разпитах бабичките, живущи в жилищните сгради на всичките жертви. Оказа се, че някакъв странен дребен индивид се е навъртал около тях. Чаткаш ли? – Йог-Содот наистина беше почнал да чатка. – Кво да ти говоря! Дагон, колкото и да отричаше, беше намерил Чъки и го беше съживил. За не знам си кой път вече.

            - Браво, Франси! Невероятен си!

            Този път реших да не му се разсърдя за това, че ме нарече „Франси”. Все пак коя котка не обичаше да я четкат.  

© КОСТА СИВОВ, 2014 Г.

ДОНКО НАЙДЕНОВ - В капана на неизвестното

АВТОР: Донко Найденов
ЗАГЛАВИЕ: В капана на неизвестното
ИЗДАТЕЛСТВО: Антос
Година: 2011
Страници, меки корици: 120
Жанр: Хорър
Рейтинг в GOODREADS: 4.62 / 5 от 8 гласували


Донко Найденов е добре познато име що се отнася за хорър. Вървящ по стъпките на своите любимци Лъвкрафт, Кинг и Кунц, той сътвори доста силни произведения през годините, откакто следя творчеството му. 

Първата ми среща с Донко беше на страниците на антологията "До Ада и назад", където авторът се представяше с "Проклятието на старата къща". Много силен разказ, написан майсторски и въздействащ силно върху съня и здравия разум. После, впечатлен от писателския му талант, се запознах със сборника с новели "Ударите на съдбата", който направо ме отвя със своята първичност и готическо звучене. По щастливо стечение на обстоятелствата (и на Съдбата навярно) имах удоволствието да работя заедно с Донко по последния му сборник "Отвъд страха", който се прие доста добре от читателите. Там той показа и един друг свой талант - да пише чудесни трилъри. 

Трябва да призная, че се чувствах неудобно, че бях изчел всички съвременни разкази и новели на Донко, а не се бях запознал с първата му излязла книга - "В капана на неизвестното". Получих я като подарък от самия автор, за което съм му много благодарен. Подходих към нея плахо, защото знаете, че първите произведения на любимите ни автори не винаги са толкова добри, колкото очакваме (и се надяваме). За щастие обаче опасенията ми бяха напразни. Разказите в този сборник са толкова силни, че гордо могат да се наредят до известните в жанра имена. Ето го и съдържанието:

1. „Загадката на странните дни“
2. „Зловещото наказание“
3. „Неизвестен враг“
4. „Тайната на живота“
5. „Погребан жив“
6. „Сиборгския некропол“
7. „Възмездието“

Да, на моменти личи необработеният стил на автора и неуверените му идеи, но това подсилва чара на произведенията и те веднага стават любими на читателя. Донко има способността да хипнотизира. Трябва да призная, че дори и творбите му, които са били в необичани от мен теми, са ме впечатлявали със своята детайлност и добра постройка. Нямам любимо произведение от този сборник, защото всичките ми харесаха еднакво много. Жалко е, че малко хора, които обичат жанра хорър, четат български автори. Ако обаче се престрашат, мога да препоръчам няколко и Донко определено е един от тях!

Оценка: 10/10

КОСТА СИВОВ - Живот в минало време

Живот в минало време

         

Започвам нова рубрика в блога си, която ще озаглавя с простото наименование "Рубрика Разкази". Ще се стремя всеки месец (или поне на 2-3 месеца) да Ви запознавам с едно произведение от личната ми колекция. Ще открия начинанието с един разказ, който написах месец февруари, 2013 година, и който не е публикуван никъде досега. Тъй като е един от любимите ми, сметнах, че няма да се окаже подходящ за никой конкурс, защото щом ми харесва, значи няма да се хареса на кое да е жури! Е, може и да не е точно така, но решението е взето - "Живот в минало време" ще се появи за първи път тук, в блога ми. Ще се радвам да получа много коментари за него, независимо дали са положителни или отрицателни. Обещавам да не трия никакви мнения, колкото и да не ми допадат. Всеки читател си е достатъчно разумен, за да преценява сам за себе си какво му харесва и какво не! И в този момент слагам край на празните приказки и Ви пожелавам приятно четене! 

* * *

          От повече от два месеца посещавах курс по английски език, в сграда, която отдавна имаше нужда от ремонт, но то какво ли в България нямаше подобна крещяща потребност. Пътищата ни бяха като от пост-апокалиптичен филм, колите ни замърсяваха околната среда безспир, къщите ни съществуваха в последните дни от срока си на годност, а хората... хората бяха амортизирани.

            Чуждите езици никога не са ми били силна страна. Може би в основното училище руският ми вървеше донякъде, но това беше временно явление. В момента, в който свършиха уроците, моите знания се изпариха от глобалното затопляне.

            Филипа Лазарова беше винаги усмихната, имаше невероятно чувство за хумор и влизаше в положение - обясняваше индивидуално на съкурсниците, които имаха пропуски в определени точки от учебната материя, и като хамелеон се нагаждаше към странностите на всички нас. Правеше се, че не вижда подмазвачката Люба Петрова, която винаги искаше да изпъкне с назубрените си уроци, с мързеливият Станимир Полицайчето, който пропускаше покрай ушите си всяка нейна дума и мен, човекът, който постоянно флиртуваше с нея.

            На последната вечер от курса Филипа ни събра в кръг около себе си и ни пожела наученото да ни помогне в професионалните ни кариери. Всеки се сбогува с нея, защото знаеше, че никога повече няма да я срещне и се изнизваше през отдавна боядисаната в бяло врата. Аз останах последен, подадох й ръка и тя стори същото. Това обаче ми се стори недостатъчно, така че я прегърнах и целунах по двете бузи.

            - Не мога да устоя на такава хубава жена - казах й и очаквах да ме перне зад врата, да ми удари плесница или нещо подобно, но когато тя се наведе над ухото ми и ми прошепна, че би желала да обсъдим темата в клуб “Империя”, се изненадах много.

            Първата мисъл, която ми мина през ума, беше какво да кажа на съпругата си. Бях толкова захласнат от момента, че забравих... аз бях щастливо разведен от няколко години. Милана не беше лоша жена, но просто не си паснахме на характерите. Слава Богу, че нямахме деца. Като син на разведени родители, знаех какви бяха минусите от подобна ситуация.

Никога не съм се славел с някаква красота или физически данни, но жените ми казваха, че притежавам странен чар. Да, бях висок, да, бях интелигентен, но това едва ли беше достатъчно за подобна красавица.

- Откъде да те взема и в колко?

 След като ми каза, аз полетях на розовия облак, наречен щастие, и се прибрах в гарсониерата, в която живеех под наем. Пуснах телевизора да бръмчи, съблякох си якето и го хвърлих на твърдото си легло. Не знаех какво да сторя. Душ, бръснене, парфюм, дезодорант... Мамка му, от къде да започна? Имах чувството, че току-що са ме извадили от пещерата и са ме пуснали в Света на хората.

Положението в “Империя” беше все същото каквото го помнех - силна музика, пияни младежи, бягащи сервитьорки, намусена охрана. То не че посещавах подобни клубове често, но действието в тях беше като турските сериали - предвидимо.

Филипа ме задърпа към близката маса, на която шайка мъже и жени се опитваха да изпият няколко бутилки с алкохол. Спътницата ми ме представи на компанията, но за съжаление не бях от хората, които помнеха имена.

- Това са моите приятели - извика в ухото ми вече бившата ми учителка по английски. Едва в този момент осъзнах, че съм сбъднал една от ученическите си мечти, а именно да изляза със своя готина преподавателка.

Поръчах си бира и се подпрях на масата за авторитет. Не ми се танцуваше, не бях такъв тип, а и пиенето ми беше минимално, за да ме задейства дотолкова, че да се разкърша. Не че не се бях проявявал като денсър в разни приятелски сбирки, но това определено не беше едно от нещата в живота, с които се гордеех.

По някое време русата приятелка на Филипа ме задърпа на дансинга. Опитах се да й откажа, но тя беше решила да ме прати в Ада на всяка цена. Нямаше какво да сторя - подчиних се. Все пак исках да изляза цял от тая работа.

Вървеше някаква нова поп-песен, която не можех да кажа на кой изпълнител е, но и едва ли това имаше особено значение. Бях заобиколен от трите мацки от компанията на госпожица Лазарова. Почувствах се като квартален плейбой, който съседките му са извели, за да се изфукат с него.

То да имаше с какво да се фукат!?

Не знам кой бог беше накарал дисководещия да пусне балада. Въпреки че посещавах изключително рядко подобни заведения, знаех, че това не е нещо нормално.

Филипа дойде и ме обхвана през кръста. Ако не го беше сторила, аз щях да я поканя на танц. Приятелките й бяха започнали да стават изключително настъпателни, а на мен това не ми се нравеше. Бях дошъл с даскалката си по английски и исках да си тръгна с нея.

Определено познах баладата, въпреки че не слушах рок музика. Беше Nothing Else Matters на Металика. Нищо по-изтъркано от това, но пък винаги действаше при влюбените. Не че аз бях такъв. Поне не все още. Филипа беше невероятна жена, но започнах да я опознавам едва отпреди два часа, когато си разменихме общо пет приказки в таксито и четири от тях бяха за времето и курса по английски език.

- Обичам тази песен - каза ми госпожица Лазарова и се притисна още по-силно в тялото ми. Почувствах се неудобно, че не мога да контролирам някои свои телесни дейности. Дано това се приемеше като знак на добро възпитание. Тъй де, като си на гости трябва да си изядеш всичкото ядене, за да не обидиш домакинята, а като в теб се впие красива жена, не трябва ли по този специфичен начин да изразиш възхищението си от нея?

- Знаеш ли - продължи Филипа, - приятелките ми доста те харесват.

- Нима!? - не повярвах аз.

- Особено Румяна.

- Коя беше Румяна? Извинявай, но не съм човек, който помни имена на първа среща.

Партньорката ми в танца се усмихна.

- Русата, която те дърпаше на дансинга.

- Аха, онази... боркинята.

Филипа се засмя на тъпата ми шега. Жената не беше боркиня, просто извади невероятна сила, когато ме “молеше” да се присъединя към нея. Иначе не беше за изхвърляне, но просто не бе мой тип. Сега само Лазарова беше мой тип.

- Тези мъже, които са с вас - попитах, - приятели ли са ви?

- Не и в интимен план. Тук никой от нас не е обвързан. Компанията ни е весела и не пропускаме случай да разпуснем навън.

В този момент благодарих на всички известни и неизвестни богове. Филипа беше свободна, а това означаваше, че теренът беше чист. Можех да я свалям свободно.

- Кажи ми нещо повече за теб, момче!

Засмях се. Беше използвала тона, с който в часовете по английски се опитваше да ни накара да научим езика, който преподава.

- Слушам, другарко. Какво да ти кажа, и аз съм от свободните електрони.

- Нима нямаш приятелка? - учуди се тя, все едно бях на Брад Пит брат му.

- Някога имах жена. Казваше се Милана - добро момиче.

- И какво стана?

- Нещата просто не се получиха. Знаеш как е - различия в характерите. Но не съжалявам. Радвам се, че от рано си казахме истината в очите. Някак си не си се представям като сърдит дядка, проклинащ целия свят на верандата на селската си къща.

Песента отдавна беше свършила, но ние продължавахме да се впиваме един в друг.

- Тази вечер ми се струва малко скучна - каза Филипа. - Какво ще кажеш да отидем у нас? Да си поговорим на спокойствие?

Почувствах се като човек, при когото бог е слязъл и го е попитал какво желае. Ако трябваше да бъда честен от доста време не бях имал каквито и да е отношения с жена. Бях я позагърбил тая работа.

- За мен ще бъде истинско удоволствие - признах.

Пожелахме приятна вечер на останалата част от компанията, при което Румяна ме погледна с жален поглед. Може би се беше надявала да си тръгнем двамата или нещо подобно. Аз обаче нямах такива мераци.

Хванахме си такси и Филипа каза адреса. Запомних го. Можеше да ми е необходим в бъдеще.

Жилището й се оказа в чисто нова кооперация, на последния етаж, преди таванските помещения. Състоеше се от кухня и две стаи, едната от които ползваше за ателие, а другата за гостна и спалня едновременно.

- Не знаех, че рисуваш - измънках, а тя се усмихна чаровно.

- Много неща не знаеш за мен, господин Милушев.

Една от скиците, която видях, беше на младо голо момиче, облегнато на ствола на дебело дърво.

- Доста е еротична - отбелязах.

- Това, което виждаш е една малка част от смисъла на произведението. Всичко се крие в детайлите.

То при кое ли не беше така? Когато един мъж кажеше на една жена, че иска да пие кафе с нея, всъщност означаваше, че се надява на много повече.

Филипа дойде до мен и ме хвана за ръката.

- Нещо за пиене? - попита ме.

Исках нещо много повече от пиене, исках нея.

Нещата се развиха много бързо. Когато всичко приключи беше четири сутринта и аз събирах дрехите си от пода. Целунах госпожица Лазарова по челото и се изнизах от апартамента й като депутат от отговорност.

Следващите два дни бяха много тягостни за мен. На работа всичко си беше постарому. У дома нещата ставаха все по-скучни. Имах чувството, че не ми се прави нищо друго, освен да мисля за бившата си учителка по английски.

Набирах телефона й десетки пъти, но все без успех. Като че ли бе потънала вдън земя или пък беше отлетяла за Марс, знам ли.

Накрая се престраших и се качих в автобус за нейния квартал. Помнех адреса от онази вечер и мислех, че няма да имам никакви проблеми с намирането му. Е, доста се лъжех.

Жилищната сграда, в която бях прекарал една прекрасна вечер, вече я нямаше. Как така ли? Ще се радвам някой да ми обясни първо на мен. Мястото, на което ни отведе таксито тогава, сега беше детска площадка.

- Какво става тук, мамка му!?

Така, така! Никой не можеше да събори чисто нова кооперация, а след това да построи люлки и пързалки на нейно място, за по-малко от две денонощия, та дори и неговото име да бе Супер-строител. Дали всичко, което се беше случило онази нощ не бе сън? Щеше ми се да вярвам, че не е. Ама какво въобще се заблуждавам, та аз дори не бях пиян тогава. В “Империя” изпих две-три бири и нищо повече. Когато Филипа ме покани в апартамента си бях по-трезвен и от папата.

Какво оставаше в такъв случай?

Опитах се да си припомня някои странности от онази вечер. Като се замислех то всичко беше странно, но не и чак толкова, че да се определи като свръхестествено... може би таксито... В онзи момент не бях обърнал внимание, ала сега като се върнах назад, автомобилът беше със знаци, които не ми бяха познати. Фирмата, към която работеше, беше някоя си “Транслог”. Не бях чувал да има такава в нашия град, но все пак трябваше да проверя. Сторих го и се оказах прав.

Изигран ли бях? Но за какво? В крайна сметка аз спечелих от цялата работа. Преспах с една невероятно красива жена. Или поне бях сънувал, че съм го сторил. Както и да е. Какви ли не неща се случваха в днешно време.

Почти бях забравил за случката, когато се запознах с мъж на име Васил Петров. Той работеше нещо в общината и отговаряше за европейските програми, като тази, в която участвах преди няколко месеца. Дали беше случайност или добре калкулирана стъпка на Съдбата, но срещнах господин Петров на рождения ден на брат ми Трендафил.

- Радостине, това е Васил, мой приятел, който ти не познаваш - представи ме по-малкото ми братче.

- Приятно ми е, Васко. С какво се занимаваш?

- Работя в общината.

- Така ли? Това е чудесно.

- Не толкова. Занимавам се с тези европейски програми и при мен всеки ден е такава навалица, че...

В един момент бях спрял да го слушам. Цялото ми внимание беше насочено в друга посока - Филипа Лазарова.

Оставих момента да отмине. Нямаше да е редно да подложа човека на кръстосан разпит още от прага на вратата. Естествено, на масата седнах до него и се опитах да го омая. Не беше много трудно - оказа се почитател на Мадона и четеше Хемингуей. Чудничко! Е, в крайна сметка нямаше да се женя за него, просто исках да го разпитам.

- Знаеш ли, Васко, преди няколко месеца посещавах един от курсовете ви по английски език.

- Така ли?! - искрено се учуди гостът на брат ми. - Не си те спомням, а уж съм голям физиономист. - В интерес на истината и аз не го помнех. Вярно, че си бях подал документите на някакъв мъж, но той ли беше или не, не можех да кажа.

- Аз те помня добре - излъгах.

- Коя ти беше преподавателка? - съвсем логично ме попита господин Петров.

- Филипа Лазарова.

- Филипа ли?

- Да, чудесна жена и изключителен професионалист.

Васил ме изгледа така, все едно току-що му бях казал, че жена му ми е била гадже в гимназията. Дори и не предполагах на какво се дължи това му учудване.

- Но, Радостине, при нас никога не е работила жена на име Филипа Лазарова!

Ето тези думи ме накара да обмисля цялостното си съществуване.

Полудявах ли? Започвах да имам халюцинации? Мъртъв ли бях? Като в онзи филм с Брус Уилис - “Шесто чувство”?

Неее!!! Чувствах се достатъчно жив.

- Сигурен ли си? - попитах Васил.

- Напълно. Лично назначавам и следя всеки един наш служител, който е включен в европейските програми и курсовете към тях.

Или приятелят на брат ми беше ненормалник и лъжец, или срокът ми на годност беше към своя край.

Ами сега!?!

Отново оставих всичко да отмине. За определено време.

Няколко пъти посещавах “Империя” с надеждата, че там ще срещна Филипа, ходех по улиците и се вглеждах във всяка отминаваща ме фигура, четях вестници, надявайки се да я видя в някоя новина, но уви, опитите ми да я намеря, не се възнаградиха с успех. Не вярвайте на филмите, там всичко се нареждаше в един хубав миг, но не и в истинския живот, от който аз бях част. Тази жена беше потънала в небитието.

Отново се опитах да я забравя и тъкмо когато го бях сторил видях... нея.

Пиех си сутрешното кафе в една малка сладкарница до нас и четях вчерашния вестник и... тогава покрай масата ми мина позната фигура на жена. Погледнах нагоре. Останах втрещен.

Последвах я и след като я достигнах... тя се обърна рязко, все едно беше ухапана от змия.   

- Здравей, Румяна, радвам се да те видя! - поздравих я аз, а тя ме изгледа странно. Единственото, което прочетох в очите й беше учудване. Това, естествено, не ме изненада. От онази вечер в “Империя” бяха минали повече от шест месеца, а като се знаех какъв съм разсеян самият аз, нямаше нищо особено в изненадата й. Тя като че ли се беше променила. Дори косата й не беше руса.

- Не ме помниш навярно - заобяснявах, - имаме обща позната. Филипа...

- Как ме намери? - изсъска ми Румяна. Това леко ме озадачи. На какво дължах тази неприязън? Да, не й обърнах внимание онази нощ, но да се сърди за подобно нещо беше детинско.

- Съвсем случайно. Седях си на масата и те видях.

- Остави ме! Никога повече не се опитвай да влезеш в контакт с мен!

- Хей, скъпа, успокой се. Исках просто да те питам как мога да се свържа с Филипа.

- Забрави всичко, Радостине. Продължи си живота и няма да съжаляваш. Казвам ти го като приятел.

Много жени ме бяха изрязвали в миналото, но никога по толкова странен начин. Останах като вцепенен и гледах отдалечаващата се фигура без да мога да помръдна. Тази работа ставаше все по-неясна и по-неясна.

Може би всичко си имаше логично обяснение. Странните обстоятелства от онази вечер не можеше да са чак толкова нереални. Навярно проблемът беше в мен - бях объркал всичко - адрес, разположение на кооперацията, името на фирмата, за която работеше таксито, европейската програма... Опитвах се да се заблудя, че вината за мъгливите случки отпреди година е изцяло моя.

Трябваше да продължа напред. Всеки си имаше моменти от живота, в които преживяваше нещо необяснимо. За мен бяха станали два.

Първият се случи на една нова година, когато получих поздравления от непознат за мен мъж. Когато попитах кой се обажда, той ми каза, че скоро ще разбера. Странно, но не чак толкова, че да звъня на специални агенти Фокс Мълдър и Дейна Скъли от “Досиетата Х”. Така и не разбрах кой беше тайнственият обаждач.

Запознах се наскоро с понятието “солипсизъм”. За тези, които също като мен не са знаели какво е - това е философско твърдение, според което съществува само индивидуалното съзнание, а всичко останало - целият свят и обитателите му - е само проекция на това съзнание. Поддръжниците на становището смятат, че могат да променят вселената както им е угодно. Е, аз започнах да го правя - смених работата си, намерих си по-голяма квартира за доста добра цена и започнах да се срещам с една жена от службата, която също като мен беше разведена. Не възлагах никакви надежди, но аз принципно си бях такъв - малко предпазлив. Разбира се, не се смятах за солипсист, защото това беше достатъчно глупаво дори и само като твърдение, за да се приложи и на практика.

Успявах някак си да бягам от спомените за случилото се с Филипа и странното държание на Румяна. Налагаше се да го правя, ако исках да продължавам да живея по логическите закони на заобикалящия ни свят. Понякога обаче, колкото и човек да се опитваше да се справи с нещо, просто не се получаваха нещата. Като в ситуация, в която не искаш да срещаш някого, но всъщност постоянно се натъкваш на него. Така беше и в този случай. Колкото и да бягах от него, той все се връщаше с нова сила.

Накрая разбрах какво се е случило. Не сам, разбира се, беше ми помогнато. От кого ли? Няма да разберете. Всичко дойде, когато започнах да се удрям в стени. Говоря метафорично, разбира се. Истината беше много проста, ама като нямаше кой да ми каже, се лутах из безкрайните възможности на вероятностите.

Клуб “Империя” навярно съществуваше някъде другаде, но не и в моя град.

Курсове по английски се организираха, но не в периода, в който аз ги посещавах.

Мислех, че имам брат на име Трендафил, но се оказа, че не е точно така.

За какво говоря ли? За реалността.

Когато ме откриха (отново) ми казаха, че съм специален. Попитах ги как точно и те ми отговориха:

“Господин Милушев, моля ви, не се съпротивлявайте! Оставете нашите санитари да си свършат работата този път.”

Усмихнах се и им споделих:

- Знаете, че стените ви не ме удържат.

Това наистина беше така. Лудниците не можеха да ме спрат задълго. 

© Коста СИВОВ, 2013 г.