Интервю със СИБИН МАЙНАЛОВСКИ

Веднага след ревюто на чудесния сборник с разкази на Сибин Майналовски - "Сянката", представям на Вашето внимание и едно много интересно интервю с автора, което той даде специално за моя блог. В него ще намерите отговори на въпросите относно творчеството на старозагореца, личните му планове за бъдещето и още куп други неща.

КОСТА:

Здравей, Сиби! За мен е истинско удоволствие, че имам възможност да взема това интервю от теб. Как си?

СИБИН:  

Благодаря, удоволствието е мое. Преди месец приключих една петгодишна връзка и болката и разочарованието се канализираха в писане, така че в момента приключвам 16-и нов разказ... Очевидно поговорката „Всяко зло за добро“ най-накрая се оказа вярна :)

КОСТА:

Съвсем наскоро излезе новият ти сборник с разкази „Сянката”. Знам, че не ти е за първи път да държиш в ръце своя книга, но какво беше усещането, когато разлисти страниците й? 

СИБИН: 

Е, всъщност ми е за пръв път, що се отнася до чисто моя книга – всичко друго бяха сборници. Когато разкъсах амбалажната хартия и извадих едно копие, първата ми работа бе да вдъхна аромата на прясното печатарско мастило. Нищо не може да се сравни с това – електронни четци, таблети, смартфони... не! Усещането да държиш томчето в ръка, да чувстваш допира на корицата и да си кажеш „Ето – една мечта по-малко“... това наистина няма конкуренция.

КОСТА:

Разкажи ни малко повече за „Сянката”. Как се роди идеята за подобна колекция, какви произведения съдържа – нови или събрани от цялостното ти творчество, в какъв жанр са, някоя интересна случка около процеса на издаването. Къде може да се намери?

СИБИН:  

„Сянката“ съдържа 24 разказа, които са разхвърляни доста във времето – например, „Мракът и дъщеря ми“ е толкова стар, че вече не помня коя година беше написан (включен е в книжката като бонус, защото очевидно много се харесва на читателите), докато „Ъгълът“ и „Клуб 13“ бяха написани (и съответно включени в сборника) буквално дни преди предаването на книгата за печат. Малка скоба – тези два разказа се публикуват за пръв и единствен път – няма ги в блога ми, няма ги по сайтовете за споделяне на литература... направо библиофилска рядкост :) Що се отнася до жанровете, в „Сянката“ има за всекиго по нещо – има хумористична фантастика в традициите на Робърт Шекли и Айзък Азимов, има чиста научна фантастика, има пародийно фентъзи, традиционно фентъзи... и хорър, разбира се – за човек, който ляга и става с книги на Стивън Кинг, щеше да е срамота, ако няма ужаси :)

Книжката беше дадена за печат в началото на месец март тази година, но излезе в края на април – голяма мъка беше, даже имаше моменти, когато си мислех „Ами явно не й е писано“... Слава богу, всичко това вече е минало – да са живи и здрави и печатницата, и издателят ми от „Топ Преса – югозападният таблоид“, и „Фабрика за книги“, та дано след време да се появи и втора книжка :) Странен факт бе, че по данни на фенове „Сянката“ първоначално липсваше в родния ми град Стара Загора и в града, в който бях прекарал 15 години от живота си – Велико Търново. След сигнал до разпространителите пропускът бе поправен и сборникът може да се намери почти навсякъде, където има големи книжарници – „Хеликон“, „Грийнуич“, „Сиела“, „Букпойнт“ и др., а също и в Интернет-магазините.

КОСТА:

Според теб „ще има ли хляб” за българските творци в бъдеще? Не искам да навлизам в политически въпроси, но все пак ново правителство, може би нови надежди?! Смяташ ли, че скоро ще се промени положението в страната и българинът, който принципно предпочите чужди автори и дори игнорира българските, ще си отвори очите за родното?

СИБИН:  

Значи тук типичният за българина песимизъм, който отрича всичко и всички, се сблъскват с чисто човешкото ми желание да не е така. Новото правителство едва ли ще промени нещо – тук ми идва наум старата приказка за „новия бардак със старите...“ :) Надеждата ми е в читателя като личност – искрено вярвам, че на народа ще му писне да чете блудкави и изсмукани от пръст фентъзита в по 20 тома, за светещи вампири и влюбени зомбита и ще започне да дава шанс и на българските автори. А разнообразието на БГ-пазара вече е голямо и има какво да се прочете.

КОСТА:

Не отдавна излязоха и други два твои сборника с разкази – „Мракът и дъщеря ми” (2011) и „Кръчма „Зелената котка”” (2011). С какво се различават те от „Сянката” и с какво се доближават до него? Представи ни ги с няколко думи. 

СИБИН: 

Първо, и двете са електронни книги, тоест, никога не са излизали като хартиено издание. „Кръчма „Зелената котка“ е опит да бъдат събрани на едно място всички разкази, които са обединени от идеята за кръчма, която съществува едновременно във всички времепространствени линии, за Тъмня Маг Тери Сторн, за борбата му с пишман-прелъстителници и дърти използвачки... „Зелената котка“ е една цяла вселена и не е чудно, че каквото и друго да напиша, феновете на поредицата продължават да ме врънкат за ново и ново разказче от тази серия :) Затова се надявам, че един ден и тя ще види бял свят на хартия – естествено, с нови попълнения!„Мракът и дъщеря ми“ също е сборник, но с доста по-стари неща, включително и няколко есета и разкази, които по принцип не бих включил в хартиено издание, но тогава се възползвах от възможността да направя „по-дебела“ (ако това може да се каже за електронно копие) книга.

Общото между „Сянката“, „Кръчма „Зелената котка“ и „Мракът и дъщеря ми“ е, че всеки един разказ, всяка дума и всяка запетайка са лично изстрадани. Когато Тъмният Маг е зарязан и сърцето му е разбито за пореден път, когато някой се е свил в ъгъла на стаята и плаче, всичко това значи, че авторът, тоест, аз, е чувствал абсолютно същото в един или  друг миг от живота си. „Книгата е парче димяща съвест“ – лафът е на Борис Пастернак и аз лично се подписвам под него с две ръце!

КОСТА:

Искам да ти задам един въпрос, който живо ме вълнува и не го пропускам, когато имам възможност да разговарям с хора на изкуството, а именно, как стана писател?

СИБИН: 

Ами... помня ли и аз вече :) Беше доста отдавна – през 1997 година, тогава бях приключил поредната си разочароваща връзка... И всъщност седнах в едно заведение във Велико Търново – „12-те стола“, жалко, че вече го няма – и цялата ми болка се изсипа върху един кариран лист от ученическа тетрадка, който си поисках от барманчето. Останах учуден от лекотата, с която се пишеше разказът – тогава работех като журналист и бях свикнал да пресъздавам вече станали събития, но да си ги измислям...? Тогава разбрах, че си имам ново хоби, което да ме отвлича поне отчасти от разочарованията в живота ми...

КОСТА:

Дебютът ти е през далечната 1998 година в списание „Върколак”, едно издание, което лично аз много уважавам, не само заради високото качество на произведенията, но и заради смелостта на издателите да поставят рамо до рамо български творци и чуждестранни. Нашите определено не отстъпват, а при положение, че нямаме създаден „процес” за издаване на родни автори, не мислиш ли, че това е повод да се гордеем с българското?

СИБИН:

Наистина – евала на Агоп Мелконян, лека му пръст, че бръкна в джоба си и извади средства, за да направи нещо, което много отдавна липсваше на българския пазар! Такова списание и сега не би било излишно, защото с две ръце съм готов да се подпиша – българските автори по нищо не отстъпват на западните си колеги, освен може би по обем. Веднага пояснявам защо е така – повечето пишем разкази, защото нямаме време и средства да се нагърбим с цял роман, който след това я излезе, я не, забутан от „патриотично настроените български издатели“ (сарказмът е преднамерен!). А докато ние стискаме палци в някое списание или сборник да публикуват наш разказ, Дж. Р. Р. Мартин и Брайън Сандърсън изливат тонове (и томове) шлака, защото отдавна си имат договорчетата за 2347 книги в джобовете...

КОСТА:

Смяташ ли, че в днешно време на феновете на жанра фантастика им липсват издания като „Върколак”, „Космос”, „Зона F”, „Фантастични истории” и много други, които съществуваха в миналото?

СИБИН: 

О, „Космос“ още не мога да го прежаля! Надали минава и седмица, в която да не се съберем „четящата гилдия“, да седнем на чаша водка, бира или нещо от този род и да не си припомним какво бижу беше то... Вече казах – да, трябва да има такива издания... не мога да разбера защо по будките на разпространителите се появяват все нови и нови боклуци от рода на „Валутите на света“, „Камъните на света“, „Самолетите на света“, а няма един издател, който да удари с юмрук по масата и да каже „Аз пък не искам да пера пари – искам да направя едно периодично издание за любителите на фантастика, фентъзи и хорър!“...

КОСТА:

Доста хора те обвиняват, че произведенията ти са антифеминистки? Вярно ли е това или просто на някои им е трудно да преглътнат истината?

СИБИН: 

Ако някой ден срещна жена, която да не ме използва само за секс, ремонти, оранжеви перденца, гледане на деца и помощ в домакинството, аз ще съм първият, който ще излезе напред и ще каже: „Да, сбърках, не всички жени са отвратителни!“. Засега обаче 20 и кусур години история и доста голямо количество провалени връзки по вина на жените говорят обратното. Изпитвам бяс – жив, изгарящ бяс – когато чета по женски списания и гледам по сълзливи ТВ-предавания как жените били онеправдани, как им се падали все идиоти, които ги биели и си изпивали заплатата... А когато попаднат на такъв като мен, който ги носи на ръце, започват да мрънкат „Ти не си истински мъж, щом не можеш да забиеш един гвоздей“ и т. н., след което отиват в дискотеката, хващат един мускулест малоумник... и след това плачът по форуми и телевизии започва отново. Мили дами, искам да споделя една своя максима, която датира от далечната 1999 година: „Ако бъркаш в тоалетната, няма как да очакваш, че ще извадиш торта оттам“. Престанете да се оплаквате колко сте изстрадали, защото вече става смешно.

Съжалявам, ако с разказите съм обидил някого или някоя. Всяка една дума с антифеминистична насоченост е адресирана към конкретна, точно определена жена, не към всички като цяло. И всяка една от тях знае в кой разказ би следвало да се припознае. Ако някоя друга се оприличава с героините ми – съжалявам.

КОСТА:

Знам, че си почитател на по-тежката музика. Би ли ни разкрил какво те вдъхновява? Кои автори харесваш, кои са любимите ти книги, филми, рок-групи?

СИБИН: 

Списъкът с любимите ми групи е доста клиширан: Deep Purple, Metallica, Scorpions, Helloween, Avantasia, Black Sabbath и така изреждане до утре сутрин :) А, да, щях да забравя „Demons and Wizards“, от чиято обложка е повлиян разказът ми “Symphoniae Mortuorum” :) От авторите на първо място слагам Стивън Кинг, защото няма по-велик от него (да ме прощават Лъвкрафт и Дийн Кунц...). От филмите – също... ако някой не е гледал „Зеленият път“, „Rose Red“ и „Изкуплението Шоушенк“, мога само да му изкажа съжалението си. Е, ако след това ми спомене „X-Men”, “Star Wars” и „Вавилон 5“, може и да му простя :) Любимо произведение – „Пикник край пътя“ на братя Стругацки... велико! Автори, които препрочитам поне веднъж на месец – Лоис Макмастър Бюджолд и Робърт Шекли. Ненадминати! Най-тъжният автор, който съм чел, е Рей Бредбъри... това не е проза, това е поезия, рафинирана мъка върху бал лист, подгизнал от сълзи. Най-скучният – Станислав Лем (извинявай, Маестро, но дори Дж. Р. Р. Мартин не може да се сравнява с прословувите ти километрични описания и философствания...).

КОСТА:

В допълнение на по-горният въпрос, за кои теми обичаш да пишеш?

СИБИН: 

В последно време съм наблегнал на хоръра, но ужасите в никакъв случай не са ми самоцел и средство за привличане на читателска аудитория. Напротив – това е кристално отражение на онова (нямам дума, с която да го опиша), което ври и кипи в душата ми след всичките унижения и оскърбления, на които ме подложиха жени, тъщи и останалата гмеж :) Иначе, когато ми е по-спокойно, се връщам към разказите в стил „Шекли“ – тънкият, неподправен хумор, който показва, че във всяка една ситуация, па била тя и с космическо-извънземен привкус, може да се намери нещо забавно, което да те накара да се посмееш и да забравиш за всекидневните проблеми.

КОСТА:

Кое твое произведение ти е най-присърце и защо?

СИБИН: 

Ще рискувам да кажа „Специален ден“ – един от последните разкази, които написах... той се роди за нула време, без редакция, без запъване... просто седнах и докато се усетя, вече беше готов :) Надявам се да го включа в следващата книга. От старите – „Мракът и дъщеря ми“. Същата работа – когато седнах да прочета какво съм написал (беше в Смолян...), не можех да повярвам, че това е излязло изпод моята химикалка за 10 стотинки... :)

КОСТА:

Какво би посъветвал младите хора, които са решили да се занимават с писане? Все пак си от доста време в този „бизнес” и както се казва „не питай старило, питай патило”.

СИБИН: 

Да не изпадат в капана на стария виц „Чукча не читател – чукча писател“. Преди да седнеш и да започнеш да пишеш, трябва да си изчел един тон книги, да вникнеш в чуждите стилове и полека-лека да откриеш този, който ти е най-близо, да го „наточиш“ и да започнеш да твориш. Другото нещо, което е много важно, но никой не го спазва в последно време – моля ви, учете правопис и пунктуация! Едва ли някой издател ще седне да ви обърне внимание, ако ръкописът ви е пълен с липсващи запетайки, „човекА каза“ и „скунфузно“.

КОСТА:

Преди няколко дни открих, че освен с писане се занимаваш и с превеждане. Продължаваш ли да упражняваш този „спорт” или имаш по-интересни занимания?

СИБИН: 

За съжаление не съм превеждал от много отдавна. Имах три книги, преведени за ИК „Бард“, но точно в онзи период на живота си нямах нито време, нито средства да се занимавам с това. А понастоящем вече „пазарът“ на преводачите е разпределен между шепа хора и ще е доста трудно да се завърна в този бизнес :) От време на време правя преводи за сайтовете за субтитри, но със спирането на „Доктор Хаус“ и това ми хоби позалезе...

КОСТА:

Четеш ли български писатели? Имаш ли любим БГ автор?

СИБИН: 

С риск да обидя съвременните автори, ще кажа Иван Мариновски. „Космосът да ти е на помощ, Александър“ е епична книга, достойна за всеки западен автор и направо плачеща за екранизация. Жалко е, че авторът почина, преди да напише продължението... и е жалко, че някой не се наеме да напише втори том – така, както Сандърсън продължи „Колелото на Времето“.

КОСТА:

Какви са ти творческите планове за в бъдещето? Работиш ли над някой нов интересен проект? Какво да очакваме от Сибин Майналовски в бъдеще?

СИБИН:  

Както казах и в началото, пиша като побъркан :) Вече е готов „скелетът“ на една евентуална втора книжка, която по съвет на моя добър приятел и колега Бранимир Събев ще се казва „Черните рози“ (на един разказ отпреди десетина години, който обаче не е загубил нито грам от привлекателността си). Дотук са готови над 120 страници... а колко ще стане общо, зависи от това доколко ще ми се разиграе музата... и дали все пак ще има интерес към „Сянката“, защото няма да има смисъл да залагам на втора книга, ако хората не оценят по достойнство първата. Засега продажбите, да чукна на дърво, вървят добре. Времето ще покаже дали ще е така и занапред...

КОСТА:

Разкажи ни с няколко думи какъв човек е Сибин Майналовски.

СИБИН: 

Аз съм човек, който обича да е сам, но мрази да е самотен. Човек, който обича жените, но мрази номерцата им. Човек, който обича да се смее, но за съжаление прекалено често плаче. Човек с много приятели, но без „доживотен приятел“ – жена в стил „докато смъртта ни раздели“. Човек, който пише за ужаси, но мечтае за любов.

Мисля, че това е достатъчно като себеописание – останалото е в разказите ми, четете между редовете :)

СИБИН МАЙНАЛОВСКИ - Сянката

Доста хубави неща се изписаха последният месец по адрес на един сборник с разкази, който заслужава всяка позитивна дума, изречена по негов адрес. Става въпрос за писателя от града на липите, за човека, който обича да пише за “лоши” жени, сладки котенца и за шегите на живота, които не винаги ни карат да се смеем. Представям на Вашето внимание господин Сибин Майналовски. Много от вас го познават като преводача на книгите на Ким Стенли Робинсън - “Синият Марс” и “Зеленият Марс”, както и на шедьовърът на Грег Беър - “Преместването на Марс”. Аз го познавам като писателят на чудесни разкази в жанровете фантастика, фентъзи и хорър, които той сам определя като “черна” фантастика.

Сибин Майналовски е роден на 1 ноември, 1974 година в град Стара Загора. Животът му е изпълнен с постоянно движение, живее в различни градове, занимава се с учене, журналистика, преводачество и писане. Кариерата си на автор на художествена литература стартира през 1998 година, след като разказът му “Недовършено летене” е одобрен и публикуван на страниците на списанието на Агоп Мелконян - “Върколак”. Сибин има редица награди, като най-пресните са от конкурсите на БНТ и списание “Дракус” на Явор Цанев. Да се обхванат в една статия всичките му постижения би било - меко казано - неразумно. Не наградите обаче, а самите произведения говорят сами за себе си.

Сибин Майналовски е един от най-успешните български писатели на двадесети и двадесет и първи век. Публикувал е в списания като вече споменатото “Върколак”, “Зона F”, “Вселена, наука и техника”, “Обекти”, предстои публикация в новият брой на списание “Дракус”, който трябва да излезе в близките две-три седмици. Участва в антологии като “Скакалци в програмата” (издадена от БНТ и издателство “Ентусиаст”), “Изборът” (един от сборниците, издаден от Кънчо Кожухаров, включващ в себе си най-добрите произведения от световния конкурс “Златен Кан”) и “Ласката на мрака” (една от най-добрите български антологии, в която жанра хорър преобладава). През 2011 година, в сайта на Буквите, бяха публикувани електронните книги-колекции “Мракът и дъщеря ми” и “Кръчма “Зелената котка””.

Последното отроче на Сибин Майналовски носи заглавието “Сянката” и излезе на нашия пазар тази година. Отново е сборник с разкази в любимите жанрове на автора, писани в традициите на най-добрите световни писатели от ранга на Айзък Азимов, Робърт Шекли, Стивън Кинг и Дъглас Адамс. Майналовски обаче си има свой собствен стил, който го отличава като истински творец, а не като поредният копи/пейст драскач. Корицата е невероятна и отново е дело на Сибин, както и в предните два сборника с разкази на автора. Не мога да пренебрегна и чудесната редакторска и коректорска работа на Веселин Стаменов и Димитрия Стаменова. Всеки разказ е придружен от малка рисунка, която има за задача с една “дума” да предаде определена идея. Интересен подход, който обогатява съдържанието на книгата. А ето ги и разказите:

“Сянката” е едноименното произведение, написано в жанра хорър. Дейстието е в ритъм модерато, но най-накрая ни връхлетява с пълна сила. Лично на мен ми напомни на “Братчето” на Айзък Азимов като атмосфера.

“Обичай ближния си” - винаги мъжете са Гаднярите в очите на жените, винаги те биват обвинявани за всяка една несгода във връзката или брака. Интересен поглед над темата и още по-интересен финал. Препоръчвам на всички, които търсят баланса в едно съжителство.

“Искам вкъщи” - бих оприличил това произведение по-скоро като трилър. Животът понякога е жесток, но и ние можем да бъдем жестоки към живота. И както е казал един велик човек “Никое добро дело не остава ненаказано”. Безспорна теорема.

“Симбиоза” - научнофантастичен разказ в стил Дъглас Адамс, но без “простотиите”, които мен лично ме дразнят. Тук Сибин доказва, че може да пише с лекота във всеки един жанр и резултатът винаги е един и същ - красота и класа!

“”Спокойствие”, Инкорпорейтид” - от самото заглавие си казах: “Тук ще има нещо от Шекли”. Оказах се прав. “”Спокойствие”, Инкорпорейтид” може спокойно да бъде приписано на вездесъщия Шекстър и никой няма да открие разликите. Типично за него, една напълно забавна ситуация може да се превърне в тотален ужас.

“Джонатан и звездите” - това е разказ от поредицата “Кръчма “Зелената котка””. Страхотна фентъзи фантастика с хумористични елементи. Има свежи и приятни идеи. За всички фенове на поредицата.

“Лабиринтът на възмездието”. Този разказ, макар разказвачът да твърди друго, е чудесна интерпретация на филма “Убийствен пъзел”. Тук обаче темата е доста по-оригинална от холивудската продукция.

“Котенцето” - това произведение направо ме разби. Голяма бруталия скрита зад мили сини очички. Безспорен хорър с елементи на садизъм.

“Телефонът на Краля”. Един е Краля и името му се носи навред от земите на Тъмната кула, та чак до България и подземните й. Разказът отново е хорър в най-добрия си и класически израз. Господин Майналовски се чувства в свои води в този жанр и това личи от всяка една написана дума. Един от фаворитите ми в сборника. Забележка: Да не се бърка с “Човекът, който обичаше Стивън Кинг” на автора Бранимир Събев. Тук героят едва ли ще обича Краля повече!!!

“Имаш ли огънче?”. Продължаваме с хоръра в този сборник. До какво води пушенето или каква е причината, за да пушим? В края на краищата всичко пак опира до разбитата любов. Една от основните теми в сборника. Отново страхотно представяне на идеи и обстановка, живи герои, изпълнени с чувства и емоции.

“Третият закон на Толкин”. Този разказ ме накара искрено да се смея. Колко истина има само в него, колко “болка”. За феновете на фентъзи жанра и за такива като мен и автора, които смятат, че някои неща все някога трябва да приключат. Чудесен разказ, с чудесен край!

“Роботът-комарджия”. Сибин Майналовски е огромен фен на маестро Айзък Азимов. Това личи в доста от произведенията, а тук уважението е повече от явно. Посвещението е на Азимов, вселената е за “Роботите” на Азимов и разбира се една от главните героини е самата Сюзън Келвин. Не са забравени и Трите закона на роботиката и Позитронните мозъци. За мен беше огромно удоволствие да прочета този разказ.

“Някой друг да не ми харесва котето?” - от този разказ нататък отново начело застават хорър произведенията. Мрачна история на едно нещастно дете, което преждевременно е изживяло живота си. Много мъка има в тези редове, както и много брутални сцени.

“Symphoniae mortuorum”. Сибин Майналовски е огромен фен на “праведната” музика. Този разказ е вдъхновен от обложката на металурзите Demons & Wizards, които реално са наполовина Blind Guardian, наполовина Iced Earth. Силен разказ за смъртта и интересен поглед над нея като живо същество.

“Накъде?” - този разказ също ми е един от любимите в сборника. Много силен, много професионално написан, лъха на Стивън Кинг от всеки един ред, па макар и написан изцяло в стила на Сибин Майналовски (не знам дали да не предложа на автора да се прекръсти на Стибин Кингаловски). Не само хората могат да “изтрещят”, доста често се случва и с машинариите, които изцяло са завзели живота и бита ни в последно време.

“Цветето от Антарес”. Кой не е чувал за Трантор, кой не е чел за него? Вече споменах, че Сибин Майналовски е огромен фен на Айзък Азимов. Според маестрото Трантор е столицата на Галактиката. Спокойно можем да отнесем този разказ към поредицата на Азимов за Фондацията.

“Курабийка-късметче”. Малко странен разказ от рода на “Тракащата челюст” и “Движещият се пръст” на Стивън Кинг.

“Купете си фантазия”. Това е абсолютният ми фаворит в тази чудесна колекция от разкази. Препоръчвам горещо на всички писатели и фенове на жанра фантастика. Между другото ще се сблъскате с герои от рода на самият автор, Рей Бредбъри, Аркадий и Борис Стругацки, Артър Кларк, Станислав Лем и Робърт Шекли.

“10 мг внимание” - невероятно драматичен хорър разказ. Един от шедьоврите в сборника. Страхотна идея и дълбок житейски смисъл. Красота!

“Човекът, който виждаше бъдещето”. Явно българските писатели имаме слабост към подобни заглавия. Първо, Светослав Минков с неговият “Човекът, който дойде от Америка”, после аз с “Човекът, който няма да умре”, след това Бранимир Събев с “Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, а сега и Сибин Майналовски с “Човекът, който виждаше бъдещето”. Шантав разказ, в който доста се говори за Дявола и за странното му чувство за хумор.

“Градът” - мрачен, депресивен, обсебващ. А аз очаквах нещо от рода на Клифърд Саймък!

“Неверие” - пореден разказ от цикъла за кръчмата Зелената котка. Чудесна  хумористична заигравка с Толкин.

“Стани герой” - тук главен персонаж е Ламята Спаска. Какво повече да кажа? Изпълнен с хумор и кастинги разказ.

“Мракът и дъщеря ми”. Това беше първото произведение, което прочетох от Сибин Майналовски и благодарение на него харесах този писател (да не говорим, че ми даде доста идеи, които по-късно използвах в своето творчество). Невероятен хорър разказ, който спокойно може да се използва за еталон от младите хора, решили да се занимават с писане.

С какво да завърша? Това е един много добър сборник, който се гордея, че е написан от българин. Знам и се надявам, че Сибин Майналовски ще продължава да ни радва с такива книги още дълги-дълги години. Пожелавам много продажби и топъл прием от всички читатели!

ДО КРАЯ НА СЕДМИЦАТА ОЧАКВАЙТЕ ИНТЕРВЮ СЪС СИБИН МАЙНАЛОВСКИ!!!

ЯВОР ЦАНЕВ - Странноприемницата

АВТОР: Явор Цанев
ЗАГЛАВИЕ: Странноприемницата
ИЗДАТЕЛСТВО: Gaiana
Година: 2013
Страници: 166
Жанр: Хорър, Фантастика, Съвременни разкази
Рейтинг в GOODREADS: 4.89 / 5 от 53 гласували
Цена: 12 лв

       Изключително ми е приятно всеки път, когато се сблъскам с хубаво българско произведение и трябва да призная, че в последно време все повече родни творци ме радват с литературните си “картини”. Едва привършил книгата, изпитвам нужда да споделя емоциите си с приятели и фенове, търсещи същото като мен - четиво, с което да си прекарат приятно времето и да се отделят от света на реалното, заменяйки го с един по-невъзможен и по-привлекателен заместител.

Понякога ми е трудно да опиша с думи текстовете, които са ме впечатлили, да представя максимално добре идеята или намерението на автора, да покрия с разбиране цялата територия на произведението. Няма и да се опитвам, защото всеки човек си възприема нещата чрез своята призма за света и сам преценява кои съвети да използва и над кои да се надсмее. Моята работа е да посоча точките, които може и да бъдат интересни за масовия читател, онзи същият, който по цял ден търси информация за любимите си автори и произведения, които не се намират лесно.

Ще започна от тук: Да, българските творци не издават книги ежегодно, нито пък имат възможност да работят с цял екип върху писанките си, но това определено не е причина, за да не пишат качествена проза. Примерите днес са пределно красноречиви, ще спомена няколко от съвременните творци, които лично мен ме вдъхновяват и впечатляват с всяко свое следващо произведение, няма как да не спомена Адриан Лазаровски с неговите оригинално-класически хорър изпълнения, Бранимир Събев с разнообразните си истории, изпълнени с кръв, секс и мощ, Донко Найденов с викторианското изразяване в неговите приказки на ужаса, Александър Драганов, Сибин Майналовски, Ради Радев, Весислава Савова, Васил Велчев, Спасимир Тренчев, Мариян Петров и още много други. Списъкът е дълъг, което доста ме радва. България заслужава да има талантливи писатели.

В настоящото ревю ще ви запозная с поредната българска книга, която си струва всяка вложена секунда, както в изготвянето й, така и в прочитането й. Става въпрос за вторият сборник с разкази на Явор Цанев, един човек, който влага почти цялото си време в популяризиране на фантастиката като цяло. Първата колекция на автора излиза през 1996 година и носи заглавието “Избраникът”. Освен нея Цанев публикува и редица поетични произведения под формата на стихосбирки - “Траурни кристали” (1994), “Икон” (1999), “Необходими ангели” (2009) и “Четиристишия” (2009). От 2012 година насам се занимава основно с издаването на списание “Дракус”, което в момента се утвърждава като единственото в България, което събира периодично едни от най-талантливите БГ творци.

В сборникът “Странноприемницата” Цанев слага на едно място разкази, които са писани преди около две десетилетия (между 1989 и 1996). Както самият писател казва в началото на книгата: “Тези разкази написа момчето, което бях преди двайсетина години и на което обещах, че един ден ще ги събера в книга.” Но късите форми въобще не личи да са писани от пубертет с наивни разбирания и модернистични ценности. Момчето, което е сътворило тези разкази е било един узрял за живота индивид, вникнал в основата му и настроил “апаратурата” си така, че да влезе в ритъм с него.

Не за първи път разгръщам страниците на произведение на господин Цанев, така че отворих тази книга с огромни очаквания, защото той вече беше вдигнал “онази летва”, за която всички говорят, прекалено високо. Толкова, че дори и космическите кораби на Робърт Хайнлайн да не могат да ги достигнат.

            Ще ми се да представя разказите, един по един, макар да не ми стигат думите да опиша чувствата и емоциите вложени в тях, както и мястото да си изкажа впечатленията и възхищението. Така че ще се спра само на няколко от творбите. Искам да предупредя, че тук, в тази колекция, става въпрос за сериозна литература, художествена, такава каквато няма да се хареса от хора, чиито единствени предпочитания към произведенията са да има армии извънземни, космически войни, няколкостотин взривени летателни апарата и милиони изтрепани герои. Явор Цанев не пише за изтъркани сценарии на нискобюджетни холивудски продукции, Явор Цанев пише литература, която лично аз трудно мога да определя. Ако трябва да го сравня с някой от класиците, то определено това ще е Рей Бредбъри, един от любимите творци на автора. Доста от произведенията в сборника ми навяха асоциации и с Теодор Стърджън, с мрачната си сериозност и сериозните си проблеми. Но нека продължа с няколко думи и за произведенията в сборника:

          “Странноприемницата” е разказът дал заглавието на колекцията. В него се натъкнах на няколко невероятни момента, които ме накараха да осмисля литературните си прийоми като писател. Ако някой ме накара да му разкажа накратко за какво става въпрос в тази странноприемница, няма да успея да изпълня молбата му, защото в произведение като това, терминът “накратко” не съществува. Ще ми е необходима цяла вечност.

            “Крилете на бурята”. Това, което аз разбрах от този разказ е, че човек трябва да бъде себе си. Да не се държи като кукла на конци, просто защото някой казва, че така е прието. Защото иначе бурята заплашва да измете боклука от света, наречен предразсъдъци. Много силна история, предадена с похватите на истински майстор-психолог.

         “Като вятър в комина”. Една от редките фантастични истории в сборника. Предадена е малко в стил Робърт Шекли - човеци-извънземно - само че без хумора. Приятен и увлекателен разказ.

            “Таласъмът на таласъма”. Явор Цанев има доста интересно чувство за хумор, което имах щастието да усетя в едно от произведенията му, което за жалост не е намерило място в “Странноприемницата”. Говоря за разказът “ФЛОГ”. Тук, в “Таласъмът на таласъма”, отново се сблъскваме с хумористична история за това, че и таласъмите си имат проблеми със странни същества от техния “друг” свят. Голямо чудо става по едно време, така че по-добре да го усетите, отколкото да се мъча да ви внуша някакви емоции.

            “Избраникът”. Никога не съм предполагал, че авторът би написал разказ с основна тема в него “сатанизма”. Просто някак си от нещата, които е писал до момента, никога не е правил и най-малкия реверанс към дявола и култа към него. “Избраникът” е историята дала заглавието на първия сборник с разкази на Явор Цанев, издаден в далечната вече 1996 година. Навярно тук произведението е претърпяло някаква метаморфоза, за да придобие по-съвременен вид, но определено съдържа много въпроси и проблеми, които продължават да са актуални. Финалът е покъртителен и ме остави с отворена уста. Не очаквах, че нещо на тази тематика би ме впечатлило толкова много.

            “Войните на изкуството”. Помня, че преди много години четох кое е по-правилно да се каже: “войн” или “воин” за човек, който е решил да воюва за нещо. В този разказ се има предвид именно за човек, който води битки, а не за “война” като съвкупност от подобни личности (да ме прощават аналитиците!). Безспорен фаворит за мен. Като човек, който пише и се стреми към издаване, просто не мога да опиша възторга си от подобно произведение. В него е описан свят, в който за да имаш правото да пишеш и да издаваш, трябва да водиш битки на арената и да побеждаваш. Но нима по този начин не изгубваш самият себе си? Това, което представляваш? Отговорите определено ги има. Само трябва да ги откриете между редовете.

            “Часът на мъртвата неподвижност”. Много силен разказ. Прилича на друго произведение от сборника, а именно “Малката кибритопродавачка”. Даже мога да нарека и “Часът...” кавърверсия на “Кибритопродавачката”. Господин Цанев си борави с подобни теми толкова умело, че би накарал и най-добрите световни разказвачи да му завидят. Много силно произведение, много драматично и емоционално. Тук авторът казва десетки неща с няколко думи. Уникален!

“Когато боговете поискат...”. Сблъсках се с този разказ на страниците на списание “Дракус”. Естествено толкова много ми беше харесал, че в сборника отново го прочетох... за трети или четвърти път. Силната страна на почти всички произведения на автора е, че работи върху много сериозни екзистенциални проблеми. Тук случаят е същият, но дава право на всеки читател да си открие собствените изводи от историята. Един жрец, ненаситни богове и хора, които са готови да жертват всичко, за да получат невидимо благоволение. Лудост ли е това или оправдан страх?

“Погледни към страха”. Вторият ми абсолютен фаворит в сборника. Невероятна хорър история, представена по елегантен и изтънчен начин. Трябва да призная, че Явор Цанев се чувства в свои води в този стил и това много ме радва. Страхът на бащата от тъмното се предава и на сина. Но когато родителят решава да научи детето си да се справи с мрака, самият той открива нещо, което го кара да се замисли дали някогашният му страх не е бил обоснован.

“Снежинки в мрака”. Отново разказ, намерил място на страниците на един от броевете на списание “Дракус”. Романтична научнофантастична история, напомняща за великият Рей Бредбъри, а лично на мен и за шедьовъра на Любен Дилов - “Двойната звезда”.

“Мълнията”. Отново романтична история с елементи на фантастика, хорър и драма. На какво ли не е способен човек, за да докаже любовта си на любимата жена. Невероятни идеи, невероятно изпълнение. Дори не си бях и помислял, че може да съществува чак такава обич. Да ме прощават жените, ама този Род (единият от двамата главни герои) е пълно куко. Но пък това не пречи на разказът да е гениален.

“Малката кибритопродавачка (кавърверсия)”. Смятам, че думите ми биха били излишни тук. Похвала за смелостта на автора да експлоатира тази световно известна класика на Ханс Кристиян Андерсен. Справил се е чудесно.

“През други очи”. Какво би станало ако някой друг живееше във вашето тяло? Да, темата не е от най-оригиналните, но начинът, по който е предложена на читателя е на високо ниво. Красота.

Не съм ревюирал всичките разкази не защото не са добри и не го заслужават, а просто защото това не е необходимо. Всяка история на господин Явор Цанев е едно приключение в непознати води. Колекцията е съставена от произведения в различни стилове и жанрове. Цанев е колоритен писател, човек, който не ползва една и съща формула в създаването на хубави разкази. Лично на мен този сборник ми стана един от любимите, а като гледам валящите ревюта и мнения на читатели, не само на мен.

Пожелавам на автора много успехи с книгата и вече гледам напред в бъдещето към новата книга, която по непотвърдена информация се очаква около месец октомври на тази година.

Оценка: 10/10