КОСТА СИВОВ - Живот в минало време

Живот в минало време

         

Започвам нова рубрика в блога си, която ще озаглавя с простото наименование "Рубрика Разкази". Ще се стремя всеки месец (или поне на 2-3 месеца) да Ви запознавам с едно произведение от личната ми колекция. Ще открия начинанието с един разказ, който написах месец февруари, 2013 година, и който не е публикуван никъде досега. Тъй като е един от любимите ми, сметнах, че няма да се окаже подходящ за никой конкурс, защото щом ми харесва, значи няма да се хареса на кое да е жури! Е, може и да не е точно така, но решението е взето - "Живот в минало време" ще се появи за първи път тук, в блога ми. Ще се радвам да получа много коментари за него, независимо дали са положителни или отрицателни. Обещавам да не трия никакви мнения, колкото и да не ми допадат. Всеки читател си е достатъчно разумен, за да преценява сам за себе си какво му харесва и какво не! И в този момент слагам край на празните приказки и Ви пожелавам приятно четене! 

* * *

          От повече от два месеца посещавах курс по английски език, в сграда, която отдавна имаше нужда от ремонт, но то какво ли в България нямаше подобна крещяща потребност. Пътищата ни бяха като от пост-апокалиптичен филм, колите ни замърсяваха околната среда безспир, къщите ни съществуваха в последните дни от срока си на годност, а хората... хората бяха амортизирани.

            Чуждите езици никога не са ми били силна страна. Може би в основното училище руският ми вървеше донякъде, но това беше временно явление. В момента, в който свършиха уроците, моите знания се изпариха от глобалното затопляне.

            Филипа Лазарова беше винаги усмихната, имаше невероятно чувство за хумор и влизаше в положение - обясняваше индивидуално на съкурсниците, които имаха пропуски в определени точки от учебната материя, и като хамелеон се нагаждаше към странностите на всички нас. Правеше се, че не вижда подмазвачката Люба Петрова, която винаги искаше да изпъкне с назубрените си уроци, с мързеливият Станимир Полицайчето, който пропускаше покрай ушите си всяка нейна дума и мен, човекът, който постоянно флиртуваше с нея.

            На последната вечер от курса Филипа ни събра в кръг около себе си и ни пожела наученото да ни помогне в професионалните ни кариери. Всеки се сбогува с нея, защото знаеше, че никога повече няма да я срещне и се изнизваше през отдавна боядисаната в бяло врата. Аз останах последен, подадох й ръка и тя стори същото. Това обаче ми се стори недостатъчно, така че я прегърнах и целунах по двете бузи.

            - Не мога да устоя на такава хубава жена - казах й и очаквах да ме перне зад врата, да ми удари плесница или нещо подобно, но когато тя се наведе над ухото ми и ми прошепна, че би желала да обсъдим темата в клуб “Империя”, се изненадах много.

            Първата мисъл, която ми мина през ума, беше какво да кажа на съпругата си. Бях толкова захласнат от момента, че забравих... аз бях щастливо разведен от няколко години. Милана не беше лоша жена, но просто не си паснахме на характерите. Слава Богу, че нямахме деца. Като син на разведени родители, знаех какви бяха минусите от подобна ситуация.

Никога не съм се славел с някаква красота или физически данни, но жените ми казваха, че притежавам странен чар. Да, бях висок, да, бях интелигентен, но това едва ли беше достатъчно за подобна красавица.

- Откъде да те взема и в колко?

 След като ми каза, аз полетях на розовия облак, наречен щастие, и се прибрах в гарсониерата, в която живеех под наем. Пуснах телевизора да бръмчи, съблякох си якето и го хвърлих на твърдото си легло. Не знаех какво да сторя. Душ, бръснене, парфюм, дезодорант... Мамка му, от къде да започна? Имах чувството, че току-що са ме извадили от пещерата и са ме пуснали в Света на хората.

Положението в “Империя” беше все същото каквото го помнех - силна музика, пияни младежи, бягащи сервитьорки, намусена охрана. То не че посещавах подобни клубове често, но действието в тях беше като турските сериали - предвидимо.

Филипа ме задърпа към близката маса, на която шайка мъже и жени се опитваха да изпият няколко бутилки с алкохол. Спътницата ми ме представи на компанията, но за съжаление не бях от хората, които помнеха имена.

- Това са моите приятели - извика в ухото ми вече бившата ми учителка по английски. Едва в този момент осъзнах, че съм сбъднал една от ученическите си мечти, а именно да изляза със своя готина преподавателка.

Поръчах си бира и се подпрях на масата за авторитет. Не ми се танцуваше, не бях такъв тип, а и пиенето ми беше минимално, за да ме задейства дотолкова, че да се разкърша. Не че не се бях проявявал като денсър в разни приятелски сбирки, но това определено не беше едно от нещата в живота, с които се гордеех.

По някое време русата приятелка на Филипа ме задърпа на дансинга. Опитах се да й откажа, но тя беше решила да ме прати в Ада на всяка цена. Нямаше какво да сторя - подчиних се. Все пак исках да изляза цял от тая работа.

Вървеше някаква нова поп-песен, която не можех да кажа на кой изпълнител е, но и едва ли това имаше особено значение. Бях заобиколен от трите мацки от компанията на госпожица Лазарова. Почувствах се като квартален плейбой, който съседките му са извели, за да се изфукат с него.

То да имаше с какво да се фукат!?

Не знам кой бог беше накарал дисководещия да пусне балада. Въпреки че посещавах изключително рядко подобни заведения, знаех, че това не е нещо нормално.

Филипа дойде и ме обхвана през кръста. Ако не го беше сторила, аз щях да я поканя на танц. Приятелките й бяха започнали да стават изключително настъпателни, а на мен това не ми се нравеше. Бях дошъл с даскалката си по английски и исках да си тръгна с нея.

Определено познах баладата, въпреки че не слушах рок музика. Беше Nothing Else Matters на Металика. Нищо по-изтъркано от това, но пък винаги действаше при влюбените. Не че аз бях такъв. Поне не все още. Филипа беше невероятна жена, но започнах да я опознавам едва отпреди два часа, когато си разменихме общо пет приказки в таксито и четири от тях бяха за времето и курса по английски език.

- Обичам тази песен - каза ми госпожица Лазарова и се притисна още по-силно в тялото ми. Почувствах се неудобно, че не мога да контролирам някои свои телесни дейности. Дано това се приемеше като знак на добро възпитание. Тъй де, като си на гости трябва да си изядеш всичкото ядене, за да не обидиш домакинята, а като в теб се впие красива жена, не трябва ли по този специфичен начин да изразиш възхищението си от нея?

- Знаеш ли - продължи Филипа, - приятелките ми доста те харесват.

- Нима!? - не повярвах аз.

- Особено Румяна.

- Коя беше Румяна? Извинявай, но не съм човек, който помни имена на първа среща.

Партньорката ми в танца се усмихна.

- Русата, която те дърпаше на дансинга.

- Аха, онази... боркинята.

Филипа се засмя на тъпата ми шега. Жената не беше боркиня, просто извади невероятна сила, когато ме “молеше” да се присъединя към нея. Иначе не беше за изхвърляне, но просто не бе мой тип. Сега само Лазарова беше мой тип.

- Тези мъже, които са с вас - попитах, - приятели ли са ви?

- Не и в интимен план. Тук никой от нас не е обвързан. Компанията ни е весела и не пропускаме случай да разпуснем навън.

В този момент благодарих на всички известни и неизвестни богове. Филипа беше свободна, а това означаваше, че теренът беше чист. Можех да я свалям свободно.

- Кажи ми нещо повече за теб, момче!

Засмях се. Беше използвала тона, с който в часовете по английски се опитваше да ни накара да научим езика, който преподава.

- Слушам, другарко. Какво да ти кажа, и аз съм от свободните електрони.

- Нима нямаш приятелка? - учуди се тя, все едно бях на Брад Пит брат му.

- Някога имах жена. Казваше се Милана - добро момиче.

- И какво стана?

- Нещата просто не се получиха. Знаеш как е - различия в характерите. Но не съжалявам. Радвам се, че от рано си казахме истината в очите. Някак си не си се представям като сърдит дядка, проклинащ целия свят на верандата на селската си къща.

Песента отдавна беше свършила, но ние продължавахме да се впиваме един в друг.

- Тази вечер ми се струва малко скучна - каза Филипа. - Какво ще кажеш да отидем у нас? Да си поговорим на спокойствие?

Почувствах се като човек, при когото бог е слязъл и го е попитал какво желае. Ако трябваше да бъда честен от доста време не бях имал каквито и да е отношения с жена. Бях я позагърбил тая работа.

- За мен ще бъде истинско удоволствие - признах.

Пожелахме приятна вечер на останалата част от компанията, при което Румяна ме погледна с жален поглед. Може би се беше надявала да си тръгнем двамата или нещо подобно. Аз обаче нямах такива мераци.

Хванахме си такси и Филипа каза адреса. Запомних го. Можеше да ми е необходим в бъдеще.

Жилището й се оказа в чисто нова кооперация, на последния етаж, преди таванските помещения. Състоеше се от кухня и две стаи, едната от които ползваше за ателие, а другата за гостна и спалня едновременно.

- Не знаех, че рисуваш - измънках, а тя се усмихна чаровно.

- Много неща не знаеш за мен, господин Милушев.

Една от скиците, която видях, беше на младо голо момиче, облегнато на ствола на дебело дърво.

- Доста е еротична - отбелязах.

- Това, което виждаш е една малка част от смисъла на произведението. Всичко се крие в детайлите.

То при кое ли не беше така? Когато един мъж кажеше на една жена, че иска да пие кафе с нея, всъщност означаваше, че се надява на много повече.

Филипа дойде до мен и ме хвана за ръката.

- Нещо за пиене? - попита ме.

Исках нещо много повече от пиене, исках нея.

Нещата се развиха много бързо. Когато всичко приключи беше четири сутринта и аз събирах дрехите си от пода. Целунах госпожица Лазарова по челото и се изнизах от апартамента й като депутат от отговорност.

Следващите два дни бяха много тягостни за мен. На работа всичко си беше постарому. У дома нещата ставаха все по-скучни. Имах чувството, че не ми се прави нищо друго, освен да мисля за бившата си учителка по английски.

Набирах телефона й десетки пъти, но все без успех. Като че ли бе потънала вдън земя или пък беше отлетяла за Марс, знам ли.

Накрая се престраших и се качих в автобус за нейния квартал. Помнех адреса от онази вечер и мислех, че няма да имам никакви проблеми с намирането му. Е, доста се лъжех.

Жилищната сграда, в която бях прекарал една прекрасна вечер, вече я нямаше. Как така ли? Ще се радвам някой да ми обясни първо на мен. Мястото, на което ни отведе таксито тогава, сега беше детска площадка.

- Какво става тук, мамка му!?

Така, така! Никой не можеше да събори чисто нова кооперация, а след това да построи люлки и пързалки на нейно място, за по-малко от две денонощия, та дори и неговото име да бе Супер-строител. Дали всичко, което се беше случило онази нощ не бе сън? Щеше ми се да вярвам, че не е. Ама какво въобще се заблуждавам, та аз дори не бях пиян тогава. В “Империя” изпих две-три бири и нищо повече. Когато Филипа ме покани в апартамента си бях по-трезвен и от папата.

Какво оставаше в такъв случай?

Опитах се да си припомня някои странности от онази вечер. Като се замислех то всичко беше странно, но не и чак толкова, че да се определи като свръхестествено... може би таксито... В онзи момент не бях обърнал внимание, ала сега като се върнах назад, автомобилът беше със знаци, които не ми бяха познати. Фирмата, към която работеше, беше някоя си “Транслог”. Не бях чувал да има такава в нашия град, но все пак трябваше да проверя. Сторих го и се оказах прав.

Изигран ли бях? Но за какво? В крайна сметка аз спечелих от цялата работа. Преспах с една невероятно красива жена. Или поне бях сънувал, че съм го сторил. Както и да е. Какви ли не неща се случваха в днешно време.

Почти бях забравил за случката, когато се запознах с мъж на име Васил Петров. Той работеше нещо в общината и отговаряше за европейските програми, като тази, в която участвах преди няколко месеца. Дали беше случайност или добре калкулирана стъпка на Съдбата, но срещнах господин Петров на рождения ден на брат ми Трендафил.

- Радостине, това е Васил, мой приятел, който ти не познаваш - представи ме по-малкото ми братче.

- Приятно ми е, Васко. С какво се занимаваш?

- Работя в общината.

- Така ли? Това е чудесно.

- Не толкова. Занимавам се с тези европейски програми и при мен всеки ден е такава навалица, че...

В един момент бях спрял да го слушам. Цялото ми внимание беше насочено в друга посока - Филипа Лазарова.

Оставих момента да отмине. Нямаше да е редно да подложа човека на кръстосан разпит още от прага на вратата. Естествено, на масата седнах до него и се опитах да го омая. Не беше много трудно - оказа се почитател на Мадона и четеше Хемингуей. Чудничко! Е, в крайна сметка нямаше да се женя за него, просто исках да го разпитам.

- Знаеш ли, Васко, преди няколко месеца посещавах един от курсовете ви по английски език.

- Така ли?! - искрено се учуди гостът на брат ми. - Не си те спомням, а уж съм голям физиономист. - В интерес на истината и аз не го помнех. Вярно, че си бях подал документите на някакъв мъж, но той ли беше или не, не можех да кажа.

- Аз те помня добре - излъгах.

- Коя ти беше преподавателка? - съвсем логично ме попита господин Петров.

- Филипа Лазарова.

- Филипа ли?

- Да, чудесна жена и изключителен професионалист.

Васил ме изгледа така, все едно току-що му бях казал, че жена му ми е била гадже в гимназията. Дори и не предполагах на какво се дължи това му учудване.

- Но, Радостине, при нас никога не е работила жена на име Филипа Лазарова!

Ето тези думи ме накара да обмисля цялостното си съществуване.

Полудявах ли? Започвах да имам халюцинации? Мъртъв ли бях? Като в онзи филм с Брус Уилис - “Шесто чувство”?

Неее!!! Чувствах се достатъчно жив.

- Сигурен ли си? - попитах Васил.

- Напълно. Лично назначавам и следя всеки един наш служител, който е включен в европейските програми и курсовете към тях.

Или приятелят на брат ми беше ненормалник и лъжец, или срокът ми на годност беше към своя край.

Ами сега!?!

Отново оставих всичко да отмине. За определено време.

Няколко пъти посещавах “Империя” с надеждата, че там ще срещна Филипа, ходех по улиците и се вглеждах във всяка отминаваща ме фигура, четях вестници, надявайки се да я видя в някоя новина, но уви, опитите ми да я намеря, не се възнаградиха с успех. Не вярвайте на филмите, там всичко се нареждаше в един хубав миг, но не и в истинския живот, от който аз бях част. Тази жена беше потънала в небитието.

Отново се опитах да я забравя и тъкмо когато го бях сторил видях... нея.

Пиех си сутрешното кафе в една малка сладкарница до нас и четях вчерашния вестник и... тогава покрай масата ми мина позната фигура на жена. Погледнах нагоре. Останах втрещен.

Последвах я и след като я достигнах... тя се обърна рязко, все едно беше ухапана от змия.   

- Здравей, Румяна, радвам се да те видя! - поздравих я аз, а тя ме изгледа странно. Единственото, което прочетох в очите й беше учудване. Това, естествено, не ме изненада. От онази вечер в “Империя” бяха минали повече от шест месеца, а като се знаех какъв съм разсеян самият аз, нямаше нищо особено в изненадата й. Тя като че ли се беше променила. Дори косата й не беше руса.

- Не ме помниш навярно - заобяснявах, - имаме обща позната. Филипа...

- Как ме намери? - изсъска ми Румяна. Това леко ме озадачи. На какво дължах тази неприязън? Да, не й обърнах внимание онази нощ, но да се сърди за подобно нещо беше детинско.

- Съвсем случайно. Седях си на масата и те видях.

- Остави ме! Никога повече не се опитвай да влезеш в контакт с мен!

- Хей, скъпа, успокой се. Исках просто да те питам как мога да се свържа с Филипа.

- Забрави всичко, Радостине. Продължи си живота и няма да съжаляваш. Казвам ти го като приятел.

Много жени ме бяха изрязвали в миналото, но никога по толкова странен начин. Останах като вцепенен и гледах отдалечаващата се фигура без да мога да помръдна. Тази работа ставаше все по-неясна и по-неясна.

Може би всичко си имаше логично обяснение. Странните обстоятелства от онази вечер не можеше да са чак толкова нереални. Навярно проблемът беше в мен - бях объркал всичко - адрес, разположение на кооперацията, името на фирмата, за която работеше таксито, европейската програма... Опитвах се да се заблудя, че вината за мъгливите случки отпреди година е изцяло моя.

Трябваше да продължа напред. Всеки си имаше моменти от живота, в които преживяваше нещо необяснимо. За мен бяха станали два.

Първият се случи на една нова година, когато получих поздравления от непознат за мен мъж. Когато попитах кой се обажда, той ми каза, че скоро ще разбера. Странно, но не чак толкова, че да звъня на специални агенти Фокс Мълдър и Дейна Скъли от “Досиетата Х”. Така и не разбрах кой беше тайнственият обаждач.

Запознах се наскоро с понятието “солипсизъм”. За тези, които също като мен не са знаели какво е - това е философско твърдение, според което съществува само индивидуалното съзнание, а всичко останало - целият свят и обитателите му - е само проекция на това съзнание. Поддръжниците на становището смятат, че могат да променят вселената както им е угодно. Е, аз започнах да го правя - смених работата си, намерих си по-голяма квартира за доста добра цена и започнах да се срещам с една жена от службата, която също като мен беше разведена. Не възлагах никакви надежди, но аз принципно си бях такъв - малко предпазлив. Разбира се, не се смятах за солипсист, защото това беше достатъчно глупаво дори и само като твърдение, за да се приложи и на практика.

Успявах някак си да бягам от спомените за случилото се с Филипа и странното държание на Румяна. Налагаше се да го правя, ако исках да продължавам да живея по логическите закони на заобикалящия ни свят. Понякога обаче, колкото и човек да се опитваше да се справи с нещо, просто не се получаваха нещата. Като в ситуация, в която не искаш да срещаш някого, но всъщност постоянно се натъкваш на него. Така беше и в този случай. Колкото и да бягах от него, той все се връщаше с нова сила.

Накрая разбрах какво се е случило. Не сам, разбира се, беше ми помогнато. От кого ли? Няма да разберете. Всичко дойде, когато започнах да се удрям в стени. Говоря метафорично, разбира се. Истината беше много проста, ама като нямаше кой да ми каже, се лутах из безкрайните възможности на вероятностите.

Клуб “Империя” навярно съществуваше някъде другаде, но не и в моя град.

Курсове по английски се организираха, но не в периода, в който аз ги посещавах.

Мислех, че имам брат на име Трендафил, но се оказа, че не е точно така.

За какво говоря ли? За реалността.

Когато ме откриха (отново) ми казаха, че съм специален. Попитах ги как точно и те ми отговориха:

“Господин Милушев, моля ви, не се съпротивлявайте! Оставете нашите санитари да си свършат работата този път.”

Усмихнах се и им споделих:

- Знаете, че стените ви не ме удържат.

Това наистина беше така. Лудниците не можеха да ме спрат задълго. 

© Коста СИВОВ, 2013 г.

РОБЪРТ МАККАМЪН - Момчешки живот

АВТОР: Робърт Маккамън 
ЗАГЛАВИЕ: Момчешки живот / Boy`s Life
ИЗДАТЕЛСТВО: Изток-Запад
ПРЕВОД: Елена Павлова
Година на българското издание: 2013
Година на първото издание: 1991
Страници на БГ изданието, меки корици: 632
Жанр: Разнообразен, но има доста мистерия, което си е отлично за мен
Награди: BRAM STOKER; WORLD FANTASY AWARD
Рейтинг в GOODREADS: 4.30 / 5 от 10 477 гласували
Цена: 21.90 лв


Това ми е първата среща с този иначе добре известен писател Робърт Маккамън, за който Стивън Кинг казва само хубави неща (а щом Краля говори хубаво за някой и аз ще говоря за него или само добро, или нищо). Естествено, мен никой не може да ме спре да си пиша каквото ми е на душата, но в този случай, трябва да призная, че Кинг си има представа кой е добър и кой не е в тези среди. 

Лично аз съм известен с това, че започвам да чета един добър автор от възможно най-неподходящата му книга и в този случай не правя никакво изключение. Защото Маккамън е най-известен (поне на мен) с хорърите си, а в "Момчешки живот" хорърът е толкова, колкото да се каже, че има нещо. За първи път обаче, мога да кажа, че не съм сбъркал книгата, защото това не е обикновен роман. Това въобще не е роман, какъвто някога съм си и представял, че ще харесам, но фактите говорят сами за себе си. Винаги има първи път, нали така?

Не е нужно да прочета един куп романи на даден автор, за да преценя дали той може да пише и дали това, което е написал ще ми хареса. Още с встъпителните думи на книгата ми става ясно, че "Момчешки живот" не е произведение еднодневка, защото Маккамън умее да реди думите красиво. Той е писател от класа, а не поредният маркетингов продукт. Малко са хората (такъв е Стивън Кинг например), които могат да ти изброят сметките си и на теб това да ти се стори доста интересно. Казах в началото, че не съм очаквал подобна книга да ми хареса, защото аз съм фен, който обича забързаните действия и масовите убийства. Тук няма нито едното, нито другото. Маккамън е спокоен автор, също като Клифърд Саймък, той не бърза за никъде, но написаното от него оживява. Не ми беше трудно да позная героите, да ги огледам от всички страни и да им стана близък. Декорите не бяха като филмовите - параван без пълнеж, - декорите бяха истински и триизмерни, направени от най-добрите материали: тези в главата на Боби Маккамън.

Авторът ни отвежда в градчето Зефир, което, както вече се досещате, е истинско колкото Грийн Таун на Рей Бредбъри. В него се запознаваме с главния герой - момчето Кори Макенсън, което, лично според мен, е самият Маккамън, макар той да отрича това в увода на книгата. Лека-полека ставаме свидетели на доста странности в това малко градче. Някои от тях са нормални - като семейство Блейлок, местните гамени, които въртят мръсния си бизнес и приличат доста на шайка бандити от каубойски филм (пък и го няма Клинт Истууд да им стъжни животеца) или пък убийството, на което Кори и баща му стават неволни свидетели. Други неща не са толкова нормални - като Мойсей, обитателят на езерото Саксън или пък Дамата, която всички смятат за вуду жрица, да не говорим пък за онзи огромен представител на Изгубения свят. Маккамън ни оплита в приключенията на Кори Макенсън, който е доста добро момче, но въпреки това изпада в редица неприятни ситуации, от които на моменти изглежда, че няма изход. Като всяко дванадесетгодишно момче той опитва от живота на възрастните за първи път - отговорностите, които се изправят пред него, решенията, които не винаги водят до хубави последици, приятелите, които един ден са с теб, а на следващия ги няма, любовите, които предстои да се появят и да избледнеят, трудностите, които като че ли нямат край...

"Момчешки живот" наистина е книга за живота, но също така е и книга за осъзнаването. Маккамън поставя много житейски проблеми, които продължават да ни тормозят дори и през двадесет и първи век. Думите и мислите на едно дванадесет годишно момче ни карат да се замислим над следния въпрос: "Кому е нужно всичко това?". Зад спокойните думи на автора се крият още въпроси, чиито отговори е редно сами да открием... ако можем! 

Дали този роман е шедьовър? - би попитал някой. Е, за мен е! А не е ли това най-важното в крайна сметка?!

Оценка: 10/10

СИБИН МАЙНАЛОВСКИ - Усмивка в полунощ

АВТОР: Сибин Майналовски (първият с това име, познат по писателските земи и в световете, където се появява кръчмата "Зелената котка")
ЗАГЛАВИЕ: Усмивка в полунощ (сборник с разкази и миниатюри за ценители и разбирачи)
ГОДИНА: Лето господне две и тринадесето
СТРАНИЦИ: бая бяха (ама можеше и повече)
ЦЕНА: 12 лв (направо без пари)
КОРИЦА: легендата Питър Стенли... опа! грешка! Петър Станимиров
ПРЕВЕДЕНА НА ЧУЖДИ ЕЗИЦИ: Скоро!!!
ПРОДЪЛЖЕНИЕ: Ще има!


Трябва да призная, че когато за първи път видях корицата на "Усмивка в полунощ" си казах следното: "Верно Джош Бролин го канят вече да играе къде ли не, но чак пък да се снима за корица на Сибин!!!" Ама честно ми кажете - не ви ли прилича на него с неподдържани бакенбарди и перхидролена коса? Прилича, разбира се, ама какво от това? Хората обичат познати физиономии. Но няма да говоря за актьорските и фотогенични качества на Джош Бролин, а за тези на другаря Майналовски, който отново поднася сериозна доза проза, за сериозни читатели и ценители с онзи негов сериозен тон и закачлив хумор.

"Усмивка в полунощ" е сборник, който съдържа в себе си всички разкази (написани до 2013 година - оттам нататък има нови) от цикъла "Кръчма "Зелената котка"". Някои от тях аз наричам миниатюри, защото те са по-скоро междинни емоционални изблици, целящи да запознаят читателя с моментните несгоди на магьосника Тери Сторн - основната фигура в поредицата. На страниците на книгата се разхождат герои с имена като Джонатан Деветте пръста, Били Зеленчука, Питър Стенли - известен художник, Рей Макгавърн - съдържател на "Зелената котка", други магове, дриади, елфи и какви ли още не.

Качеството на произведенията в тази колекция е много високо. Това се доказа от безбройните добри ревюта, които книгата получи от издаването си до сега. Няма да се спирам на отделни разкази, защото това би било повтаряне на една и съща присъда - хубаво, хубаво, хубаво!!! За да не се повтарям както със себе си, така и с колегите блогъри, ще кажа няколко съществени неща, които може би не знаете около "Усмивка в полунощ":
1. Сибин е фанатичен любител на котките. Дотолкова, че да създаде цял цикъл с безчет на брой разкази, въртящи се около кръчма, чийто талисман е зелена котка.
2. Авторът на корицата, Петър Станимиров, е почетен от господин Майналовски с няколко разказа, в които е поканен да бъде главен герой под псевдонима Питър Стенли.
3. Сибин обича да се заиграва с Толкин, Пратчет и някои български фентъзи творци.
4. Предговорът на сборника е от Бранимир Събев - авторът на класическите български книги "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" и "Пустинния скорпион".
5. Любимият ми разказ в сборника е "Да си мерим... четките". Тук маестро Майналовски е писал в съавторство с величието на българското фентъзи... хубу де, няма да се хваля, айде от мен да мине. Този разказ е колаборация между мен и Сибин. Силно е влиянието на Джак Ванс в него.

"Усмивка в полунощ" е чудесен подарък за всички читатели на фентъзито и хумора. Сибин Майналовски ни е подготвил една вкусна порция от своето огромно творчество, подправена с най-добрите съставки на съвременната литература. Емоциите скрити във всеки ред на тази книга са безценни. Силно препоръчвам.

И за да не бъда обвинен в празнословие, прилагам доказателствен материал - доволна читателка на книгата "Усмивка в полунощ" на маестро Майналовски:

F. PAUL WILSON - All The Rage (REPAIRMAN JACK #4)

АВТОР: Ф. Пол Уилсън
ЗАГЛАВИЕ: Бяс / All The Rage
Година: 2000
Страници на първото издание, меки корици: 503
Цена: 7.99 USD
Българско издание: Няма (за жалост)


Когато става въпрос за писателя Ф. Пол Уилсън можем да говорим или добро, или нищо! За пореден път получаваме доказателство, че при американеца празно няма и всеки следващ негов роман е гаранция за качество. Четвъртата книга от поредицата за Майстор Джак, която носи заглавието "Бяс", е доста по-дълга от предходните и това донякъде се отразява на качествата й (естествено, не много). За първи път Уилсън си позволява да разтяга локуми на места и да ни запознава малко повече с второстепенните герои, но какво да го правиш - има хора, които обичат подобни лирични отклонения. Лично за мен това не беше минус, дори се напъвах да чета повече и повече, за да достигна до ключовите моменти в книгата. 

Определено романите (както и разказите) от поредицата за Майстор Джак могат да се четат поотделно, без да се спазва последователността им, и удоволствието от тях ще бъде максимално. Всяка книга си е със своя собствена история и си е завършена сама по себе си. За феновете на серията обаче Уилсън също се е погрижил, като е оставил купища препратки към предишните си романи - както от "Майстор Джак" поредицата, така и от "Цикълът за Врага". 

В романът "Бяс" Джак и Джиа отново се сблъскват с ракшасите - демоните от първата книга, "Проклятието", които създадоха адски много главоболия на главните герои, а Майстора едва не умря от съприкосновението си с тях. Основната тема на книгата обаче е различна - тук става въпрос за нов наркотик, който кара приемащите го да полудяват и да започват да вършат наистина жестоки неща. Освен ракшасите и наркотика, Джак е нает да се справи и със сръбски мафиот, който създава доста проблеми наоколо и на Майстора в частност. Накрая дали всичко няма да се сблъска едно о друго и да причини един огромен взрив, можете да разберете на страниците на този изпълнен с напрежение крими-трилър-хорър роман на американския гигант Ф. Пол Уилсън. 

Оценка: 9/10

РИЧАРД ЛЕЙМЪН - Къщата на звяра (BEAST HOUSE CHRONICLES #1)

АВТОР: Ричард Леймън / Richard Laymon
ЗАГЛАВИЕ: Къщата на звяра / The Cellar
ИЗДАТЕЛСТВО: Аполо Прес
ПРЕВОД: Мария Върбанова, Радмила Кишева
Година на българското издание: 1994
Година на първото издание: 1980
Страници на БГ изданието, меки корици: 290
Жанр: Хорър (любимият ми)
Оценка: 10/10


Ричард Леймън определено е име в хоръра и то доста голямо име. За жалост никога преди не се бях сблъсквал с него. Добре, че бяха хората от издателство "Изток-Запад", които решиха да му издадат класиката "Пътуващо представление с вампир", че да се поинтересувам от този знаменит автор. Живи и здрави да са те и смелчаците от издателство "Аполо Прес", които преди около двадесетилетие са решили да издават този писател, който за мое учудване, винаги е бил по-известен в Англия, отколкото в родната си Америка. 

Романът започва като типичен Кунц - или по-скоро главният откачалник беше като излязъл от произведение на Кунц. Току-що освободен от затвора, Рой тръгва да търси бившата си съпруга Дона и дъщеричката си Санди, като по пътя си оставя доста разплакани и умъртвени човешки същества. Може би ще си кажете, че няма абсолютно нищо необикновено в подобен сюжет, но ако потраете още малко, ще видите, че не е точно така. Защото Леймън не пише обикновени трилъри или криминални романи. Неговата цел е да изненада читателя, да го изуми, та дори и да го отврати.

Къщата на звяра се намира в малкото градче Малкаса Пойнт и в нея от дълги години се случват мистериозни убийства. Според градската легенда убиецът е мутирал звяр, който живее в къщата и излиза само вечерно време, за да търси жертвите си. Самата къща пък се е превърнала в местната атракция и през деня всеки може да си купи билет и да вземе участие в обиколката в нея и да научи историческите факти около убийствата. 

Интересен е дуалистичният подход на автора да задава един въпрос, който е много актуален - "Кой е по-големият звяр? Истинският звяр? Или човекът Рой - убиец, садист, изнасилвач, педофил, гаврил се със собствената си дъщеричка?" Отговорът на въпроса е оставен на читателите, които да си правят сами изводите. 

Като цяло "Къщата на звяра" е един забързан роман, в който има свръхестествени елементи (или поне от гледна точка на това първо произведение от тетралогията изглеждат такива). Действието препуска и не спира нито за миг. Леймън е обвиняван, че не изгражда реални и живи образи, но това никак не отнема от качествата на книгата, защото Леймън е невероятен разказвач. Той прихваща с щипците си читателя и не го пуска, докато не достигнем до последната страница, а тогава оставаме с едно неприятно усещане, че сме били прецакани. Защото искаме още и още... но за още ще трябва да продължим нататък към следващата книга от поредицата, а именно продължението "Малкаса Пойнт", която също видя бял свят на български език, благодарение на издателство "Аполо Прес". 

Ричард Леймън е невероятен писател (или поне за моят вкус е такъв) и имам намерението да се запозная доста добре с творчеството му. Да, той не е Стивън Кинг, тъй като е много по-брутален от него, не е и Дийн Кунц, защото откачалниците, за които пише са по-лоши от неговите, той обаче е Ричард Леймън и това е достатъчно, за да даде категоричното обещание за един разбиващ сплетърпънк хорър шедьовър като "Къщата на звяра". 

Ф. ПОЛ УИЛСЪН - Демонични песни

АВТОР: Ф. Пол Уилсън
ЗАГЛАВИЕ: Демонични песни
ВИД: Сборник с разкази
ИЗДАТЕЛСТВО: Gaiana
Година на издаване: 2014
Цена: 12 лв
Превод: Коста Сивов
Редактор: Кети Илиева
Предпечат и дизайн: Явор Цанев
Корица: Мирослав Георгиев

Ф. Пол Уилсън е роден на 17 май 1946 година в Джърси Сити, Ню Джърси. Започва кариерата си като писател на фантастични произведения, но постепенно се захваща с любимия си жанр – хорърът. В Щатите е известен с медицинските си трилъри, които жънат големи успехи. Някои от тях са издавани и на български език. Това са „Отвличане”, „Мираж”, „Завещанието”. Други книги на Уилсън, които могат да се намерят на родна реч са изключително силният сборник с разкази „Боровата пустош”, романите „Нощно изтребление”, „Пазителят на меча” и „Проклятието”.

Доста от съвременните светила в трилъра и хоръра се изказват ласкаво за Уилсън.

Стивън Кинг казва, че е намерил литературната стойност на хоръра именно в романа „Докосването” на Ф. Пол (The Touch, 1986).

Дийн Кунц пък казва, че „Уилсън изплита магии от думи”, а Дейвид Морел нарича един от най-известните герои на автора – Майстор Джак – „Културна икона”.

Интересно е да споменем също и един интересен факт, че Уилсън е огромен почитател на рок музиката и това личи в доста от произведенията му.

Сборникът „Демонични песни”, който подготвихме с Явор Цанев, е съставен от девет произведения, като всяко едно от тях е изключително значително за Уилсън и за развитието му като писател. 

„Демонична песен” е разказ, който ни сблъсква за първи път с героите Глекен и Расалом, които намират участие в огромна част от творчеството на американския писател. 

Имаме две произведения и за Майстор Джак – „Домашни поправки” и „Интерлюдия при Дуейн”. 

Уилсън е писател, който обича постоянно да експериментира. Както вече споменахме, той не се ограничава да пише в един жанр, а постоянно разширява творчеството си, като ползва различни похвати и стилове, и така постига много богати образи и декори, благодарение, на които се превръща в един от най-значимите писатели на нашето време. Един от разказите в сборника – „Моля те, не ме наранявай” – е написан изцяло чрез пряка реч. В него няма нито дума повествование. 

„Ноемврийска игра” пък е разказ, създаден за антологията „Хрониките на Бредбъри”, и е пряко продължение на класиката на Рей Бредбъри „Октомврийска игра”. 

И стигаме до един от тоталните ми фаворити – „Когато беше прекрасен”. За него Уилсън казва, че е вдъхновен от филма класика със Стив Маккуин „Петното”. Той представлява също така и една своеобразна интерпретация на приказката за Пепеляшка, но с доста повече обрати и плашещи моменти. 

Следващият разказ, „Сънища”, се развива във вселената на „Франкенщайн”. 

И стигаме до един изключително интересен разказ – „Зарод”. До момента може би това е произведението, което получава изключително високи оценки от читателите на „Демонични песни”. Няма да разкривам какво означава „Зарод”, но само ще спомена, че в това произведение Уилсън изважда на бял свят най-лошите черти на нас, човешките същества.

Най-дългото произведение в тази колекция е новелата „Среднощна Меса” – тя е и най-публикуваното до момента отроче на автора. 

Искам да представя екипът, благодарение, на когото този сборник се превърна в реалност. Първият човек от него е Явор Цанев - собственикът на издателство „Гаяна” и основателят на единственото в момента списание, което издава българска фантастика „Дракус”. Явор изигра доста роли в процеса по издаването на книгата – корекция на текстовете, дизайн на корицата, предпечат, печат и какво ли още не. Редактор на сборника е Кети Илиева, която редовните читатели на списание „Дракус” и на книгите, които издателство „Гаяна” издава, познават много добре. Художник на корицата е Мирослав Георгиев, един от най-талантливите ни млади творци. Имах удоволствието да работя с Мирослав за четвърти път – той нарисува кориците на първите ми две книги – „Време във времето” и „Съ-Вместим”, както и корицата на един от броевете на електронното списание „БГ Арт Клас”. Естествено, най-големите благодарности отиват при Ф. Пол Уилсън, без когото тази колекция никога нямаше да види бял свят. Уилсън се отнесе изключително професионално към проекта и ни помогна много по осъществяването му. 

БРАНИМИР СЪБЕВ - Пустинния скорпион

АВТОР: Бранимир Събев
ЗАГЛАВИЕ: Пустинния скорпион
ИЗДАТЕЛСТВО: Ибис
Година: 2013
Страници: 272
Жанр: Хорър, Фентъзи, Фантастика
Рейтинг в GOODREADS: 4.64 / 5 от 28 гласували
Цена: 11.90 лв


Вече от няколко години следя развитието на Бранимир Събев, защото според мен той е един от най-качествените български автори. Не казвам това само защото авторът твори в любимия ми жанр "хорър", а заради долните няколко причини:

1. Бранимир Събев може да пише и го прави постоянно.
2. Бранимир Събев прави всичко възможно, за да предостави на читателите свои произведения - активно участие в интернет форуми, поддържа 2 блога, финансира първата си книга, преобърна света, за да убеди едно от най-уважаваните издателства в България да му обърне внимание и какво ли още не. 
Всичко това е заради теб "Читателю", а не заради някой друг.
3. Бранимир Събев се изявява и като редактор на книги и съставител на антологии, което също много му се получава. Като знам какви чудесии върши, направо не ми се мисли. Адмирации!
4. Бранимир Събев твори във всякакви жанрове. Той не се страхува да експериментира и да се пробва къде ли не. Това е изключително похвално, тъй като добре ни е известна правилната формула - "Прави това, което се купува". 
5. Бранимир Събев израства с всяко свое ново произведение. 

Мога да продължавам да изброявам положителни качества у автора, но предпочитам да Ви запозная с новата книга на Бранимир Събев. Тя се явява и негова трета след сборниците "Хоро от гарвани" (2008) и "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" (2012). Година след последната колекция, дойде ред и на това бижу, наречено "Пустинния скорпион". Възникнаха много спорове за "члена" (кой по-точно, сами си правете изводи), но въпреки спорната си граматическа култура ще заявя, че Пустинния скорпион е прякор на главния герой, а прякорите не се членуват пълно (също така рядко и членуват напълно, но това е тема на един друг разговор). 

"Пустинния скорпион" отново е сборник с разкази (ще ми се да видя и роман от този автор, но дано той не прочете това, че ще ми се разсърди заради мрънкането). В него се съдържат кратката едноименна повест и още девет разказа. Изненадата обаче е, че докато предните две книги на Бранимир бяха предимно в жанра хорър, тази е по-скоро фантастично/фентъзи насочена. Естествено, няма нищо лошо в това, авторът желае да се развива и няма как да не получи моето поощрение, защото всички знаем, че Събев е майстор на "плашещата проза". 

Книгата е с прекрасна корица. Оформлението е чудесно и четенето е истинско удоволствие. Редакторът и коректорът са свършили много добра работа. Като цяло издателство "Ибис" гледа сериозно на своето единствено българско участие в каталога си и прави всичко възможно, за да създаде един много качествен продукт. От мен получават 6+. А сега ето малко и за произведенията в сборника:

Безспорният ми фаворит този път е "Жертвоприношение". Бранимир е изключително силен в подобен тип документално-художествени разкази. В предния сборник имаше 2-3 такива и адски много ме впечатлиха. Тук авторът не предава феновете на този тип разкази и отново ме зарадва приятно. 

"Пустинния скорпион" е кратка повест, вдъхновена от най-добрата фентъзи поредица (според мен), а именно "Тъмната кула" на маестро Кинг. Тук Бранимир наистина е ползвал само вдъхновение от най-продавания писател на хорър, защото лично аз не успях да намеря препратки към Кулата, камо ли пък някакви кражби от нея. Авторът си е създал едно оригинално произведение, което си има всичко. И може би тук е мястото да кажа, че Бранимир умее да пише и дълги произведения, така че да не се ослушва, а да хваща перото и да почва първия си роман.

"Кулата в леденото езеро" е епично фентъзи (трябва да призная, че това не ми е любимото разклонение на фентъзито). Разказът е много готин, изпълнен с хумор и драматични моменти и въпреки незаинтересоваността ми от този жанр, в крайна сметка ми хареса.

"Златин и змеят" - разказ, базиран на българския фолклор. Един от любимите ми в сборника. Всеки знае, че съм луд фен на БГ митологията.

"Цикъл" - това произведение е посветено на Христо Пощаков. В него има заложен скрит смисъл, който се надявам всеки да отрие за себе си. 

"Бразая" - името на този разказ ме озадачи и едновременно с това ме впечатли. Доброто изграждане на героите и на действията в него е може би най-голямото му преимущество. Похвала!

"Играта на боговете" - произведението е изпълнено с история (на места може авторът да си е позволил някои волности, лично аз никак не съм запознат с посочените факти и събития). Играят ли си боговете с всички нас и ако го правят каква е причината? Прочетете разказа и ще разберете. 

"Дракус" - също един от най-силните камшици на Събев в сборника. Отново исторически разказ, изпълнен с хорър. Добро познаване на историята, ловко и умело използване на някои думи и изрази, което лично мен ме впечатли адски много. А и не само мен, тъй като разказът е лауреат от конкурса на списание "Дракус". Адмирации!

"Битка за вселената" - военна фантастика, която накрая ме изненада много. Събев е вложил елемент на изненада в този разказ. Подход, който понякога помага, понякога вреди, аз обаче мисля, че тук създава положителни емоции. 

"Ще крача редом с теб" - може би едно от най-сериозните и някак си най-шантавите произведения в сборника. Също като в предната колекция и тук финалният разказ има за цел да ми разбие всички представи за "добродушна" литература. Доста хора вече се изказаха, че за тях това е най-доброто произведение в книгата. На мен не ми е от любимите, но пък не мога да отрека, че идеите в него са готини, па макар и не нови. Заигравката с Лъвкрафт и Древните е интересна и прави от разказа една истинска перла в короната.      

За финал ще кажа, че Бранимир Събев е писател, който трябва да твори и да издава, за да могат ценителите на хубавата литература да се наслаждават на прозата му. Всяка една негова книга и произведение са написани от сърцето на автора и затова те докосват толкова успешно читателите! 

Оценка: 10/10