Живот в минало време
Започвам нова рубрика в блога си, която ще озаглавя с простото наименование "Рубрика Разкази". Ще се стремя всеки месец (или поне на 2-3 месеца) да Ви запознавам с едно произведение от личната ми колекция. Ще открия начинанието с един разказ, който написах месец февруари, 2013 година, и който не е публикуван никъде досега. Тъй като е един от любимите ми, сметнах, че няма да се окаже подходящ за никой конкурс, защото щом ми харесва, значи няма да се хареса на кое да е жури! Е, може и да не е точно така, но решението е взето - "Живот в минало време" ще се появи за първи път тук, в блога ми. Ще се радвам да получа много коментари за него, независимо дали са положителни или отрицателни. Обещавам да не трия никакви мнения, колкото и да не ми допадат. Всеки читател си е достатъчно разумен, за да преценява сам за себе си какво му харесва и какво не! И в този момент слагам край на празните приказки и Ви пожелавам приятно четене!
* * *
От
повече от два месеца посещавах курс по английски език, в сграда, която отдавна
имаше нужда от ремонт, но то какво ли в България нямаше подобна крещяща
потребност. Пътищата ни бяха като от пост-апокалиптичен филм, колите ни
замърсяваха околната среда безспир, къщите ни съществуваха в последните дни от
срока си на годност, а хората... хората бяха амортизирани.
Чуждите
езици никога не са ми били силна страна. Може би в основното училище руският ми
вървеше донякъде, но това беше временно явление. В момента, в който свършиха
уроците, моите знания се изпариха от глобалното затопляне.
Филипа
Лазарова беше винаги усмихната, имаше невероятно чувство за хумор и влизаше в
положение - обясняваше индивидуално на съкурсниците, които имаха пропуски в
определени точки от учебната материя, и като хамелеон се нагаждаше към странностите на
всички нас. Правеше се, че не вижда подмазвачката Люба Петрова, която винаги
искаше да изпъкне с назубрените си уроци, с мързеливият Станимир Полицайчето,
който пропускаше покрай ушите си всяка нейна дума и мен, човекът, който
постоянно флиртуваше с нея.
На
последната вечер от курса Филипа ни събра в кръг около себе си и ни пожела
наученото да ни помогне в професионалните ни кариери. Всеки се сбогува с нея,
защото знаеше, че никога повече няма да я срещне и се изнизваше през отдавна
боядисаната в бяло врата. Аз останах последен, подадох й ръка и тя стори
същото. Това обаче ми се стори недостатъчно, така че я прегърнах и целунах по двете
бузи.
- Не
мога да устоя на такава хубава жена - казах й и очаквах да ме перне зад врата,
да ми удари плесница или нещо подобно, но когато тя се наведе над ухото ми и ми
прошепна, че би желала да обсъдим темата в клуб “Империя”, се изненадах много.
Първата
мисъл, която ми мина през ума, беше какво да кажа на съпругата си. Бях толкова
захласнат от момента, че забравих... аз бях щастливо разведен от няколко
години. Милана не беше лоша жена, но просто не си паснахме на характерите.
Слава Богу, че нямахме деца. Като син на разведени родители, знаех какви бяха
минусите от подобна ситуация.
Никога не съм се славел
с някаква красота или физически данни, но жените ми казваха, че притежавам
странен чар. Да, бях висок, да, бях интелигентен, но това едва ли беше
достатъчно за подобна красавица.
- Откъде да те взема и в
колко?
След като ми каза, аз полетях на розовия
облак, наречен щастие, и се прибрах в гарсониерата, в която живеех под наем.
Пуснах телевизора да бръмчи, съблякох си якето и го хвърлих на твърдото си
легло. Не знаех какво да сторя. Душ, бръснене, парфюм, дезодорант... Мамка му,
от къде да започна? Имах чувството, че току-що са ме извадили от пещерата и са
ме пуснали в Света на хората.
Положението в “Империя”
беше все същото каквото го помнех - силна музика, пияни младежи, бягащи
сервитьорки, намусена охрана. То не че посещавах подобни клубове често, но
действието в тях беше като турските сериали - предвидимо.
Филипа ме задърпа към
близката маса, на която шайка мъже и жени се опитваха да изпият няколко бутилки
с алкохол. Спътницата ми ме представи на компанията, но за съжаление не бях от
хората, които помнеха имена.
- Това са моите приятели
- извика в ухото ми вече бившата ми учителка по английски. Едва в този момент
осъзнах, че съм сбъднал една от ученическите си мечти, а именно да изляза със
своя готина преподавателка.
Поръчах си бира и се
подпрях на масата за авторитет. Не ми се танцуваше, не бях такъв тип, а и
пиенето ми беше минимално, за да ме задейства дотолкова, че да се разкърша. Не
че не се бях проявявал като денсър в разни приятелски сбирки, но това
определено не беше едно от нещата в живота, с които се гордеех.
По някое време русата
приятелка на Филипа ме задърпа на дансинга. Опитах се да й откажа, но тя беше
решила да ме прати в Ада на всяка цена. Нямаше какво да сторя - подчиних се.
Все пак исках да изляза цял от тая работа.
Вървеше някаква нова
поп-песен, която не можех да кажа на кой изпълнител е, но и едва ли това имаше
особено значение. Бях заобиколен от трите мацки от компанията на госпожица
Лазарова. Почувствах се като квартален плейбой, който съседките му са извели,
за да се изфукат с него.
То да имаше с какво да
се фукат!?
Не знам кой бог беше
накарал дисководещия да пусне балада. Въпреки че посещавах изключително рядко
подобни заведения, знаех, че това не е нещо нормално.
Филипа дойде и ме
обхвана през кръста. Ако не го беше сторила, аз щях да я поканя на танц.
Приятелките й бяха започнали да стават изключително настъпателни, а на мен това
не ми се нравеше. Бях дошъл с даскалката си по английски и исках да си тръгна с
нея.
Определено познах
баладата, въпреки че не слушах рок музика. Беше Nothing Else Matters на
Металика. Нищо по-изтъркано от това, но пък винаги действаше при влюбените. Не
че аз бях такъв. Поне не все още. Филипа беше невероятна жена, но започнах да я
опознавам едва отпреди два часа, когато си разменихме общо пет приказки в
таксито и четири от тях бяха за времето и курса по английски език.
- Обичам тази песен -
каза ми госпожица Лазарова и се притисна още по-силно в тялото ми. Почувствах
се неудобно, че не мога да контролирам някои свои телесни дейности. Дано това
се приемеше като знак на добро възпитание. Тъй де, като си на гости трябва да
си изядеш всичкото ядене, за да не обидиш домакинята, а като в теб се впие
красива жена, не трябва ли по този специфичен начин да изразиш възхищението си
от нея?
- Знаеш ли - продължи
Филипа, - приятелките ми доста те харесват.
- Нима!? - не повярвах
аз.
- Особено Румяна.
- Коя беше Румяна?
Извинявай, но не съм човек, който помни имена на първа среща.
Партньорката ми в танца
се усмихна.
- Русата, която те
дърпаше на дансинга.
- Аха, онази... боркинята.
Филипа се засмя на
тъпата ми шега. Жената не беше боркиня, просто извади невероятна сила, когато
ме “молеше” да се присъединя към нея. Иначе не беше за изхвърляне, но просто не
бе мой тип. Сега само Лазарова беше мой тип.
- Тези мъже, които са с
вас - попитах, - приятели ли са ви?
- Не и в интимен план.
Тук никой от нас не е обвързан. Компанията ни е весела и не пропускаме случай
да разпуснем навън.
В този момент благодарих
на всички известни и неизвестни богове. Филипа беше свободна, а това
означаваше, че теренът беше чист. Можех да я свалям свободно.
- Кажи ми нещо повече за
теб, момче!
Засмях се. Беше
използвала тона, с който в часовете по английски се опитваше да ни накара да
научим езика, който преподава.
- Слушам, другарко.
Какво да ти кажа, и аз съм от свободните електрони.
- Нима нямаш приятелка?
- учуди се тя, все едно бях на Брад Пит брат му.
- Някога имах жена.
Казваше се Милана - добро момиче.
- И какво стана?
- Нещата просто не се
получиха. Знаеш как е - различия в характерите. Но не съжалявам. Радвам се, че
от рано си казахме истината в очите. Някак си не си се представям като сърдит
дядка, проклинащ целия свят на верандата на селската си къща.
Песента отдавна беше
свършила, но ние продължавахме да се впиваме един в друг.
- Тази вечер ми се
струва малко скучна - каза Филипа. - Какво ще кажеш да отидем у нас? Да си
поговорим на спокойствие?
Почувствах се като
човек, при когото бог е слязъл и го е попитал какво желае. Ако трябваше да бъда
честен от доста време не бях имал каквито и да е отношения с жена. Бях я
позагърбил тая работа.
- За мен ще бъде
истинско удоволствие - признах.
Пожелахме приятна вечер
на останалата част от компанията, при което Румяна ме погледна с жален поглед.
Може би се беше надявала да си тръгнем двамата или нещо подобно. Аз обаче нямах
такива мераци.
Хванахме си такси и
Филипа каза адреса. Запомних го. Можеше да ми е необходим в бъдеще.
Жилището й се оказа в
чисто нова кооперация, на последния етаж, преди таванските помещения. Състоеше
се от кухня и две стаи, едната от които ползваше за ателие, а другата за гостна
и спалня едновременно.
- Не знаех, че рисуваш -
измънках, а тя се усмихна чаровно.
- Много неща не знаеш за
мен, господин Милушев.
Една от скиците, която
видях, беше на младо голо момиче, облегнато на ствола на дебело дърво.
- Доста е еротична -
отбелязах.
- Това, което виждаш е
една малка част от смисъла на произведението. Всичко се крие в детайлите.
То при кое ли не беше
така? Когато един мъж кажеше на една жена, че иска да пие кафе с нея, всъщност
означаваше, че се надява на много повече.
Филипа дойде до мен и ме
хвана за ръката.
- Нещо за пиене? -
попита ме.
Исках нещо много повече
от пиене, исках нея.
Нещата се развиха много
бързо. Когато всичко приключи беше четири сутринта и аз събирах дрехите си от
пода. Целунах госпожица Лазарова по челото и се изнизах от апартамента й като
депутат от отговорност.
Следващите два дни бяха
много тягостни за мен. На работа всичко си беше постарому. У дома нещата
ставаха все по-скучни. Имах чувството, че не ми се прави нищо друго, освен да
мисля за бившата си учителка по английски.
Набирах телефона й
десетки пъти, но все без успех. Като че ли бе потънала вдън земя или пък беше
отлетяла за Марс, знам ли.
Накрая се престраших и
се качих в автобус за нейния квартал. Помнех адреса от онази вечер и мислех, че
няма да имам никакви проблеми с намирането му. Е, доста се лъжех.
Жилищната сграда, в
която бях прекарал една прекрасна вечер, вече я нямаше. Как така ли? Ще се
радвам някой да ми обясни първо на мен. Мястото, на което ни отведе таксито
тогава, сега беше детска площадка.
- Какво става тук, мамка
му!?
Така, така! Никой не
можеше да събори чисто нова кооперация, а след това да построи люлки и пързалки
на нейно място, за по-малко от две денонощия, та дори и неговото име да бе
Супер-строител. Дали всичко, което се беше случило онази нощ не бе сън? Щеше ми
се да вярвам, че не е. Ама какво въобще се заблуждавам, та аз дори не бях пиян
тогава. В “Империя” изпих две-три бири и нищо повече. Когато Филипа ме покани в
апартамента си бях по-трезвен и от папата.
Какво оставаше в такъв
случай?
Опитах се да си припомня
някои странности от онази вечер. Като се замислех то всичко беше странно, но не
и чак толкова, че да се определи като свръхестествено... може би таксито... В
онзи момент не бях обърнал внимание, ала сега като се върнах назад, автомобилът
беше със знаци, които не ми бяха познати. Фирмата, към която работеше, беше
някоя си “Транслог”. Не бях чувал да има такава в нашия град, но все пак
трябваше да проверя. Сторих го и се оказах прав.
Изигран ли бях? Но за
какво? В крайна сметка аз спечелих от цялата работа. Преспах с една невероятно
красива жена. Или поне бях сънувал, че съм го сторил. Както и да е. Какви ли не
неща се случваха в днешно време.
Почти бях забравил за
случката, когато се запознах с мъж на име Васил Петров. Той работеше нещо в
общината и отговаряше за европейските програми, като тази, в която участвах
преди няколко месеца. Дали беше случайност или добре калкулирана стъпка на
Съдбата, но срещнах господин Петров на рождения ден на брат ми Трендафил.
- Радостине, това е
Васил, мой приятел, който ти не познаваш - представи ме по-малкото ми братче.
- Приятно ми е, Васко. С
какво се занимаваш?
- Работя в общината.
- Така ли? Това е
чудесно.
- Не толкова. Занимавам
се с тези европейски програми и при мен всеки ден е такава навалица, че...
В един момент бях спрял
да го слушам. Цялото ми внимание беше насочено в друга посока - Филипа
Лазарова.
Оставих момента да
отмине. Нямаше да е редно да подложа човека на кръстосан разпит още от прага на
вратата. Естествено, на масата седнах до него и се опитах да го омая. Не беше
много трудно - оказа се почитател на Мадона и четеше Хемингуей. Чудничко! Е, в
крайна сметка нямаше да се женя за него, просто исках да го разпитам.
- Знаеш ли, Васко, преди
няколко месеца посещавах един от курсовете ви по английски език.
- Така ли?! - искрено се
учуди гостът на брат ми. - Не си те спомням, а уж съм голям физиономист. - В
интерес на истината и аз не го помнех. Вярно, че си бях подал документите на
някакъв мъж, но той ли беше или не, не можех да кажа.
- Аз те помня добре -
излъгах.
- Коя ти беше
преподавателка? - съвсем логично ме попита господин Петров.
- Филипа Лазарова.
- Филипа ли?
- Да, чудесна жена и
изключителен професионалист.
Васил ме изгледа така,
все едно току-що му бях казал, че жена му ми е била гадже в гимназията. Дори и
не предполагах на какво се дължи това му учудване.
- Но, Радостине, при нас
никога не е работила жена на име Филипа Лазарова!
Ето тези думи ме накара
да обмисля цялостното си съществуване.
Полудявах ли? Започвах
да имам халюцинации? Мъртъв ли бях? Като в онзи филм с Брус Уилис - “Шесто
чувство”?
Неее!!! Чувствах се достатъчно жив.
- Сигурен ли си? -
попитах Васил.
- Напълно. Лично
назначавам и следя всеки един наш служител, който е включен в европейските
програми и курсовете към тях.
Или приятелят на брат ми
беше ненормалник и лъжец, или срокът ми на годност беше към своя край.
Ами сега!?!
Отново оставих всичко да
отмине. За определено време.
Няколко пъти посещавах
“Империя” с надеждата, че там ще срещна Филипа, ходех по улиците и се вглеждах
във всяка отминаваща ме фигура, четях вестници, надявайки се да я видя в някоя
новина, но уви, опитите ми да я намеря, не се възнаградиха с успех. Не вярвайте
на филмите, там всичко се нареждаше в един хубав миг, но не и в истинския
живот, от който аз бях част. Тази жена беше потънала в небитието.
Отново се опитах да я
забравя и тъкмо когато го бях сторил видях... нея.
Пиех си сутрешното кафе
в една малка сладкарница до нас и четях вчерашния вестник и... тогава покрай
масата ми мина позната фигура на жена. Погледнах нагоре. Останах втрещен.
Последвах я и след като
я достигнах... тя се обърна рязко, все едно беше ухапана от змия.
- Здравей, Румяна,
радвам се да те видя! - поздравих я аз, а тя ме изгледа странно. Единственото,
което прочетох в очите й беше учудване. Това, естествено, не ме изненада. От онази
вечер в “Империя” бяха минали повече от шест месеца, а като се знаех какъв съм
разсеян самият аз, нямаше нищо особено в изненадата й. Тя като че ли се беше
променила. Дори косата й не беше руса.
- Не ме помниш навярно -
заобяснявах, - имаме обща позната. Филипа...
- Как ме намери? -
изсъска ми Румяна. Това леко ме озадачи. На какво дължах тази неприязън? Да, не
й обърнах внимание онази нощ, но да се сърди за подобно нещо беше детинско.
- Съвсем случайно. Седях
си на масата и те видях.
- Остави ме! Никога
повече не се опитвай да влезеш в контакт с мен!
- Хей, скъпа, успокой
се. Исках просто да те питам как мога да се свържа с Филипа.
- Забрави всичко,
Радостине. Продължи си живота и няма да съжаляваш. Казвам ти го като приятел.
Много жени ме бяха изрязвали
в миналото, но никога по толкова странен начин. Останах като вцепенен и гледах
отдалечаващата се фигура без да мога да помръдна. Тази работа ставаше все
по-неясна и по-неясна.
Може би всичко си имаше
логично обяснение. Странните обстоятелства от онази вечер не можеше да са чак
толкова нереални. Навярно проблемът беше в мен - бях объркал всичко - адрес,
разположение на кооперацията, името на фирмата, за която работеше таксито,
европейската програма... Опитвах се да се заблудя, че вината за мъгливите
случки отпреди година е изцяло моя.
Трябваше да продължа
напред. Всеки си имаше моменти от живота, в които преживяваше нещо необяснимо.
За мен бяха станали два.
Първият се случи на една
нова година, когато получих поздравления от непознат за мен мъж. Когато попитах
кой се обажда, той ми каза, че скоро ще разбера. Странно, но не чак толкова, че
да звъня на специални агенти Фокс Мълдър и Дейна Скъли от “Досиетата Х”. Така и
не разбрах кой беше тайнственият обаждач.
Запознах се наскоро с понятието
“солипсизъм”. За тези, които също като мен не са знаели какво е - това е
философско твърдение, според което съществува само индивидуалното съзнание, а
всичко останало - целият свят и обитателите му - е само проекция на това
съзнание. Поддръжниците на становището смятат, че могат да променят вселената
както им е угодно. Е, аз започнах да го правя - смених работата си, намерих си
по-голяма квартира за доста добра цена и започнах да се срещам с една жена от
службата, която също като мен беше разведена. Не възлагах никакви надежди, но
аз принципно си бях такъв - малко предпазлив. Разбира се, не се смятах за
солипсист, защото това беше достатъчно глупаво дори и само като твърдение, за да се
приложи и на практика.
Успявах някак си да
бягам от спомените за случилото се с Филипа и странното държание на Румяна.
Налагаше се да го правя, ако исках да продължавам да живея по логическите
закони на заобикалящия ни свят. Понякога обаче, колкото и човек да се опитваше
да се справи с нещо, просто не се получаваха нещата. Като в ситуация, в която не
искаш да срещаш някого, но всъщност постоянно се натъкваш на него. Така беше и
в този случай. Колкото и да бягах от него, той все се връщаше с нова сила.
Накрая разбрах какво се
е случило. Не сам, разбира се, беше ми помогнато. От кого ли? Няма да разберете.
Всичко дойде, когато започнах да се удрям в стени. Говоря метафорично, разбира се. Истината беше много проста, ама като нямаше кой да ми каже, се
лутах из безкрайните възможности на вероятностите.
Клуб “Империя” навярно
съществуваше някъде другаде, но не и в моя град.
Курсове по английски се
организираха, но не в периода, в който аз ги посещавах.
Мислех, че имам брат на
име Трендафил, но се оказа, че не е точно така.
За какво говоря ли? За
реалността.
Когато ме откриха
(отново) ми казаха, че съм специален. Попитах ги как точно и те ми отговориха:
“Господин Милушев, моля
ви, не се съпротивлявайте! Оставете нашите санитари да си свършат работата този
път.”
Усмихнах се и им
споделих:
- Знаете, че стените ви
не ме удържат.
Това наистина беше така.
Лудниците не можеха да ме спрат задълго.
© Коста СИВОВ, 2013 г.
