КРЪЧМАТА НА ФРАНСИС ПОЛ
Три месеца след като публикувах първия разказ в блога си - "Живот в минало време" - дойде време да предоставя на Вашето внимание второ произведение от личното ми творчество. То се роди благодарение на един голям мой приятел, учител и съавтор, чието име доста от вас знаят до болка, а именно професорът на литературните науки Сибин Майналовски. В този разказ съм се опитал да отдам почит към любими писатели като Ф. Пол Уилсън, Хауърд Филипс Лъвкрафт и Робърт Хайнлайн. Естествено не съм го направил по най-лесния начин, чрез копиране и подражание, а по един още по-лесен начин - чрез пречупване на идеите на тези гении през призмата на хумора.
* * *
Няма да ви отнемам много време и
набързо ще се представя. Казвам се Уилсън Франсис Пол, но за по-кратко се
обявявам като Франсис Пол. На двадесет и шест години съм, но изглеждам на не
повече от двадесет, и
се занимавам с една от най-приятните професии в света – кръчмар съм. Не, не съм
собственик на кръчма, просто прекарвам цялото си време на такова място. Няма да
споря с някой, който твърди, че има по-хубаво занимание от това денонощно да се
занимаваш с препили говеда, които само се чудят с кой да се заядат, да поркаш
до припадък и да се влачиш до квартирата в четири сутринта. Също така няма да
отричам, че доста често същите тези говеда, с които се събирам, решават да си
премерят силите с мен и винаги ми потрошават кокалите. Но това са бели кахъри!
Харесвам си ги, въпреки всичките им недостатъци.
„Кръчмата на Франсис Пол” (да!,
наистина така се казва, макар истинският й съдържател да не съм аз, а човек на
име Хани Лайн) е малко и уютно местенце, където можеш да седнеш и да забравиш
всичките си проблеми. Обстановката е предразполагаща, а именно мека светлина,
тиха музика и силен алкохол. Не помня до момента някой да си е тръгвал
разочарован от тук, камо ли пък трезвен. Но стига съм се хвалил, за да усетите
емоцията, която кръчмата създава, трябва да я посетите. Намира се на една
затънтена улица в края на един затънтен град, чието име се намира някъде на
затънтено място в списъците с градовете в страната. Ала това всъщност хич не е
важно, защото целият ни свят е затънтен някъде там, където никой не стъпва.
Погледнете небето и ще се уверите в думите ми.
Намерението ми беше да ви разкажа за
онази вечер, в която нищо ново не се случваше под слънцето. Три от масите бяха
заети от Томи Чукалото, Тони Клоуна и Роланд Патлака (имената им били доста
странни според някои фенове на хорър литературата), които дремеха над цяла кана
пиво и от време на време се пробуждаха, за да се унесат отново. На съседната
маса се бяха разположили Лазар Дългия, Джубал Харния и Фарнъм Бомбоубежището,
които си брояха годините и се надлъгваха кой е на повече, а в ъгъла се намираха
Глекен Данциг, Салвадор Расалом и Майстора, чието истинско име всъщност никой
не знаеше. Познавах тези момчета до болка, защото не минаваша вечер, в която те
да не присъстват в кръчмата, носеща моето великолепно име. Честно да си кажа,
добри момчета са това – винаги ще те поздравят, винаги ще те почерпят с огнена
вода и ще си платят накрая сметката. Е, от време на време малко се развихряха,
но освен десетина подутини, не са ми създавали особени проблеми.
Като изключим обичайната клиентела
обаче, в ъгъла стоеше един огромен здравеняк в тесни джинси и палто, стигащо
малко под коленете му. Мускулите му изпъкваха отвсякъде, беше като едно от
онези момчета, които по цял ден се блъскаха във фитнес залите, за да могат да
се харесат на някое момиче, което принципно не би му обърнало внимание. Тъй
като всичките ми дружки вече бяха на фаза „дай да се сбием с някого”, реших да
си запазя космите на главата и да видя що дири тоз странник в мойта кръчма.
- Добър вечер, скала! – поздравих
учтиво аз, а онзи ми направи знак да говоря по-тихо. – Що се пулиш такъв?
Оглеждаш се като пияна мишка в гъсти трици.
Онзи се изкашля и с много тих глас ми
съобщи:
- Франсис, мога ли да ти се доверя?
Първо, откъде ми знаеше името. Второ,
така на първа среща да ми говори на „ти” не беше редно. Трето... абе кво се
занимавам да изброявам?!
- Значи, виж ся... – запънах се...
...но онзи ме прекъсна:
- Виж, Франс, дай да зарежем
глупостите. Имам задача за теб и не искам да губя ценното време, което...
В такива особени случаи имам
чувството, че опашката ме сърби. Лапите ми определено си плачеха да се
очешат в тази мускулеста маса.
- Какво си чул за мен? – направих се
на ударен.
- Каквото трябва.
- Да не си говорил с Шепнещия? – забих
му правилния въпрос, защото пак започна да се оглежда.
- Казвал ли ти е нещо? – контрира ме с
въпрос непознатият.
- Не, не съм го срещал от
абитуриентския. Но чувам, че се е захванал с нечисти сили.
Онзи извади една огромна книга. Откъде,
не мога да отговоря. Вярно, беше си мускулест като Арнолд Шварценегер преди
политиката да го открадне от киното, но съвсем не беше толкова голям, че да
скрие такова четиво в задния джоб.
- Сега да не почнеш да ме убеждаваш,
че това е „Некрономикон” на Абдул ал-Хазред.
Странникът поклати глава:
- Това е изданието на Абдал
ал-Мохамед.
- Не съм го чувал – признах си.
- Навремето беше художник, но откакто
разбра, че Клайв Баркър е гей, се отказа от това си начинание. Почна да
превежда от арабски. Дори си смени името.
- Ахъм – съвсем отегчен измрънках и
си почесах мустаците. – И кво толкова ти е казал Шепнещия, че нещо почна да се
отклоняваш от основната тема.
- Имам задача за теб.
Да бе, те така казаха и Древните,
преди да влязат в Парламента. С Ктхулу бяхме ей-така – Яв Дракус му направи
плакатите за кампанията, Зебин Майнлоу му написа текстовете, а Доктора с
неговата банда „Доктор Куин енд дъ Грогис” направиха десетки безплатни
концерти, - а каква стана после?!? Дрънча му на жицата – в заседание бил, пиша
му на скайпето – дава ми заето, чаткам у фейската – вече не сме приятели. Все
едно пари ми дължи. Че той и Фарнъм Бомбоубежището не се е заривал толкова
надълбоко, колкото Ктхулу. Ама както и да е. Не съм дребнав. Обаче намразих
лафа „Да купуваш котка в торба”. Край! Или ще взимам процента предварително, или да си
гледат работата.
- Слушай сега, старши – подхванах
мускулния, - или кихаш хилядарка и те изслушвам докрай, или черпиш едно голямо
и дим да те няма.
Честно да си призная въобще не видях
кога хонорара ми се озова на масата пред мен.
- Франсис, много неща се промениха
откак Древните завзеха властта. Имаме огромен проблем! – наистина беше
разтревожен.
- Виж кво, проблем имате ти и
Шепнещия. Аз съм си добре засега.
- Ами ако ти кажа, че някой е светил
маслото на Деметра.
Ей това вече не трябваше да ми го
казва. Скочих му отгоре като лъв и го съборих от масата.
- Стига, Франс, аз съм ти приятел –
заобяснява ми се тоя като първата ми ученическа любов... каквато всъщност беше
Деметра.
- Сега, първо, престани да ме наричаш
„Франс” или „Франсис”. Второ, крайно време е да ми се представиш, иначе си
дотук. И трето, по-бързо казвай ква ти е мъката, че хилядарката ще бъде
най-глупаво изхарчената ти пара.
Освободих хватката си и онзи се изправи.
Седна отново на мястото си, прокашля се и замънка отново:
- Името ми е Йог-Содот, но приятелите
ме наричат Йордан от Созопол.
Нещо започна да изплува в паметта ми.
- Не знам защо Ктхулу и екипът му ме изхвърлиха навремето и накараха
Хауи да напише онези простотии. Но това е отдавна забравено от мен... –
занарежда новият ми познайник.
Да, сега се сетих. Някога Йог-Содот
беше заедно с Древните, но нещо не успяха да се разберат за парите и се пръснаха
като минимална заплата на гише на енергото.
- Продължавай – подканих го.
- Това на масата не е „Некрономикон”
на Абдул ал-Хазред, това е книгата „Некрополемикон” на Тан-Йо от Горещините, в
превод на Абдал ал- Мохамед.
- И защо това трябва да ме интересува?
- Защото някой я е използвал за
нечисти цели.
- Ах, изгря зората! Че то никой не ги
ползва тези писания, за да сготви боб или леща.
- Нямах предвид това.
- Но така прозвуча.
В този момент се чу силна глъчка,
счупиха се стъкла и натрошиха се столове. Момчетата започваха да се забавляват.
- Някой е пуснал на свобода мъртвар –
обяви Йордан от Созопол.
Това вече беше приказка. Определено
писанките на Тан-Йо можеха да направят много поразии. За мое учудване бях чул,
че веднъж книгата била ползвана за благородна цел, но мъжът, който се
възползвал от това, поискал да се анулира резултатът. Дет се вика, един път ще направиш
добро и ще те направят за резил.
Та да обясня с две думи за какво става
въпрос. Подобен мъртвар може да бъде създаден само от Древен. Ако ме питаше
някой, Дагон Свирепия имаше пръст в цялата работа. Откак Ктхулу го затвори в
онзи министерски кабинет, почна да се пречупва и да дементира. Грозна картинка.
- Кои са жертвите? – попитах Йордан от
Созопол.
- Както вече ти споменах – Деметра.
- Това го чух. Давай нататък.
- Жоро Килъра...
- Въх, де ще се подстригвам сега?
-...Еди Мейдъна...
-...отидоха ми евтините билети...
-...Волф Жини...
- Стига, стига! – спрях го. – Какво
искаш от мен?
- Да намериш мъртваря.
Така, така. Ако трябваше да съм
честен, когато не прекарвах времето си в „Кръчмата на Франсис Пол”, работех
като детектив на свободна практика. Услугите ми бяха особено желани, когато
ставаше нещо свръхестествено и никой нормален не можеше да се справи със задачата – дори и
онези модели на бельо Сам и Дийн Уинчестър с хвъркатия си навлекот Кастиел. Това бе именно работа за мен.
- Знаеш ли обичайния ми хонорар?
Йордан от Созопол кимна и остави плик
на масата.
- Сложил съм и нещичко отгоре.
Засуках мустаци и посегнах към парата.
- Чакай, чакай! – сряза ме
мускулестият. – Първо искам резултати. Ще оставя пачката на Хани Лайн. Той ще
ти я предаде, когато видя нещо насреща.
- Виж кво, ела отново утре сутринта.
Да си тук точно в девет.
Онзи ме погледна учудено.
- Да си прибереш сувенира – ухилих му
се под мустаци.
- Ще бъда тук, но смятам, че се
изхвърляш.
Добре, че бях чувал хубави думи за
него – бил коректен платец и така нататък, - иначе щях да му скоча на врата и
да му издера де що имаше кожа по него. Не можеше да ми се говори така, но
бизнес, какво да го правиш.
* * *
На другата сутрин бях седнал на
масата, на която се беше подвизавал Йордан от Созопол предната вечер. Онзи се
оказа точен, въпреки цялата му мускулна маса.
- Здрасти, Франсис! – поздрави ме той.
- Ако още един път ме наречеш така, ще
ти вкарам една лапа между комбалите!
- Стига бе, приятелче, знаеш, че така
се казваш, що се дразниш?
- Щото така ми е кеф.
- Като гледам тая кукла до тебе, май
никаква не си я свършил снощи.
Ако не разчитах на кинтата, която
стоеше на сигурно при Хани Лайн, досега да съм му разбил мутрата.
- Слушай сега, готин! Когато Франсис
Пол се заеме със задача, резултатът е ясен.
Йог-Содот се опули насреща ми.
- Нима си разрешил случая?
- Не само че съм го разрешил, ами и
повече никой няма да посмее да създаде мъртвар.
Докато ме слушаше, мускулестият не
можеше да осъзнае какво всъщност беше станало. Та нека да ви призная и на вас. Снощи първо се
отбих до Дагон Свирепия, който в последно време така се бе запуснал, че
приличаше на морско чудовище. След като го „уверих”, че не съм личност, с която
може да се гъбарка, той побърза да ми сподели, че всъщност именно Тан-Йо от
Горещините бе използвал „Некрополемикон”, за да създаде мъртвар. Естествено, с
Боримечков се знаехме отдавна. Кога ми потрябваше книга, той беше правилният човек. Даже въобще не си направих
труда да ходя до книжарницата му, която се намираше между офисите на преуспял
майстор на дограми и неуспял юрист, или май нещо такова беше. Звъннах му по
телефона и той веднага се отзова:
- Здрасти, Франси, как си, приятелче?
- Виж, Тан, имам проблем... – обясних
му в детайли събитията и той ме увери, че няма пръст в тая работа. Препрати ме
при някой си Лъки, който навремето бил филмова звезда в едно сериалче за
извънземно от Мелмак. Намерих този индивид в кръчмата на Рей Макгавърн –
„Зелената котка”. Казват, че там се влизало само с покана, но Франсис Пол си
имаше начини. Та приятелчето Лъки тъкмо се беше сбрал с Тъмния маг Тери Сторн,
Питър Стенли и Джонатан Деветте Пръста - пиеха ейл и бистреха някаква статия от
„Дриада Илюстрейтид” (новото еротично издание на издателство „Гаяна”).
- Търся Лъки! – извиках тежкарски, но
когато онзи се обърна и му видях муцуната, осъзнах, че туй е Франц Герберщайн –
другарче от детската градина. След цял потоп от въпроси и отговори, както и
три-четири кани с тъмно пиво, Лъки ми разказа, че книгата наистина била в него,
но някой му я откраднал и така нататък.
В този момент Йордан от Созопол вече
търкаше объркано мускулестите си бузи. За да не го шашвам още повече, реших да
скъся малко разказа си и да пропусна останалите седемнадесет места, на които се
отбих.
- И знаеш ли кой се оказа мъртварят? – попитах го.
Йог-Содот само вдигна рамене.
- Ей тоя тука – посочих към куклата,
която стоеше на стола до мен.
- Кой? Тоя ли?
Кимнах.
- Кукла? – учуди се Йордан.
- Ти какво очакваше? Коледна елха ли?
Естествено, че кукла!
- Как се усети, че именно това
създание е отговорно за убийствата?
Усмихнах се.
- Когато ме препратиха на хиляда места
и никъде не успях да получа конкретен отговор, реших да сторя нещо друго. Да
прибягна до услугите на професионалисти. – Поех си дъх и продължих: - Разпитах
бабичките, живущи в жилищните сгради на всичките жертви. Оказа се, че някакъв
странен дребен индивид се е навъртал около тях. Чаткаш ли? – Йог-Содот наистина беше
почнал да чатка. – Кво да ти говоря! Дагон, колкото и да отричаше, беше намерил Чъки и го беше
съживил. За не знам си кой път вече.
- Браво, Франси! Невероятен си!
Този път реших да не му се разсърдя за
това, че ме нарече „Франси”. Все пак коя котка не обичаше да я четкат.
