събота, 30 август 2014 г.

ЛЮБИМИ ХОРЪР КНИГИ - Топ 15 на КОСТА СИВОВ



Навярно много от хората, които четат блога ми, произведенията ми и разни други мои писанки, се питат какво всъщност чета аз. В днешно време е много лесно да се провери такова нещо, особено ако проследяваната персона има акаунт в GOODREADS - този богопомазан сайт за четящите хора. За тези обаче, които са по-мързеливи (също като мен) и не обичат да се ровят насам-натам, пък и не само за тях, предоставям на Вашето внимание Топ 15 на моите любими хорър книги. Надявам се някой да си хареса нови заглавия и автори и да открие така търсените "хубави" книги, които да прочете. Книгите са подредени по азбучен ред, защото не мога да определя коя от коя е по-хубава. Всичките петнадесет заглавия си заслужават времето и вниманието.

1. BRIAN LUMLEY - 1986 - Necroscope



За тази книга писах наскоро ревю, което можете да прочетете тук. Изключително силен роман, преплитащ в себе си редица жанрове, теми и идеи. Невероятен стил на писане на Лъмли, вдъхновен от вездесъщия Х. Ф. Лъвкрафт. Книгата е начало на една дълга поредица от над 15 романа и сборници с разкази.

2. CHRISTOPHER PRIEST - 1995 - The Prestige / КРИСТОФЪР ПРИЙСТ - Престиж



Този роман не е типичен хорър, но пък има доста елементи от жанра. Британските автори винаги са ми били слабост, но Кристофър Прийст е невероятен талант. Не е един от най-продуктивните автори, но пък за сметка на това произведенията му са изключително оригинални и заплетени. Навярно много от вас са запознати с екранизацията на романа, но и книгата си заслужава.

3. CLIVE BARKER - 1984 - Books Of Blood, Vol. I, II, III / КЛАЙВ БАРКЪР - Кървави книги, Том 1, 2, 3



Писал съм ревюта и за трите тома на Кървавите книги на Клайв Баркър тук, тук и тук. Много силна поредица с разкази на едно от светилата в хоръра като цяло - бащата на Пинхед и Кендимен, както и на много картини, филми и литературни произведения. Всеки ред, написан от Баркър, е истинско удоволствие (и изпитание) за сетивата.
По принцип обичам да чета Клайв Баркър в оригинал, защото има много специфичен стил, но не мога да отрека, че преводът на Иван Атанасов е отличен!

4. DAN SIMMONS - 2007 - The Terror / ДАН СИМЪНС - Ужас



Дан Симънс е един от най-известните писатели в днешно време. Не е тайна, че самият Стивън Кинг често се допитва до мнението му относно свои нови произведения и идеи. Симънс е най-известен у нас с поредицата си "Хиперион" и малко хора знаят, че в Америка той е един от водещите хорър писатели заедно с Краля, Дийн Кунц и Питър Строб. "Ужас" е истинско събитие в жанра. Критиците определят подобни произведения като документален хорър - романът е базиран на реални събития, върху които се надгражда фабулата.

5. DARYL GREGORY - 2009 - The Devil`s Alphabet



Дарил Грегъри е едно от новите имена в жанра. Преди време преведох негов разказ за "Сборище на трубадури", който можете да прочетете тук.
"Азбуката на Дявола" е изключително силно произведение, което преплита в себе си хорър и фантастика и ни представя една алтернативна Америка, такава, каквата би била, ако странен вирус удареше малък град в Тенеси и изменеше жителите му до неузнаваемост.
Интересен факт е, че Грегъри е огромен фен на Филип К. Дик и често експлоатира негови теми в произведенията си.

6. DEAN R. KOONTZ - 1983 - Phantoms / ДИЙН КУНЦ - Древният враг



Няма нужда да обяснявам кой е Дийн Кунц и какво е сторил за литературата като цяло. Често е сравняван със Стивън Кинг (напълно неадекватно, разбира се). "Древният враг" е един от най-добрите хорър романи на Кунц, който е задължителен за всеки поддръжник на жанра.

7. F. PAUL WILSON - 1992 - Nightworld



Преди да напиша каквото и да било за автора, моля не го бъркайте с имена като Робърт Уилсън, Робърт Антон Уилсън, Робърт Чарлз Уилсън или Пол Уилсън.
Ф. Пол Уилсън е съвсем друг писател, както жанрово, така и стилово.
Няма да крия, че създателят на "Крепостта" е един от авторите, които са ми най на сърце по редица причини, които сега няма да обяснявам. Единственото, което ще кажа е защо тук съм изтъкнал "Свят на мрак", а не "Крепостта" (тъй като "Крепостта" определено е най-известното произведение на Ф. Пол). За мен "Свят на мрак" е литературен пример как се пише финал на хорър поредица. Досега не съм срещал по-добре написана книга, която има за цел да завърши цели пет заглавия, които я предшестват, а всяко едно от тях е един малък шедьовър. За хората, които искат да творят в жанра хорър, препоръчвам да си водят бележки, докато четат Ф. Пол Уилсън.

8. GRAHAM MASTERTON - 1976 - Manitou / ГРЕЪМ МАСТЕРТЪН - Маниту



Признавам, че това е единственият роман на Греъм Мастертън, който съм чел. Той обаче беше достатъчен, за да ме убеди в качествата на автора. "Маниту" е много силно произведение, което се базира на древни легенди и митове. Препоръчвам на всички, които са нямали допир с този писател.

9. NEIL GAIMAN - 2005 - Anansi Boys / НИЙЛ ГЕЙМЪН - Момчетата на Ананси



Нийл Геймън не е ново име в жанра, макар и той като Клайв Баркър често-често да пописва фентъзи. Този роман е смес именно между фентъзито и хоръра, а Геймън отново ни е забъркал една много вкусна гозба, застроена с хумор и нелепи моменти.

10. PETER STRAUB & STEPHEN KING - 2001 - Black House / ПИТЪР СТРОБ & СТИВЪН КИНГ - Черният дом



Не нарочно съм написал името на Питър Строб на първо място, просто исках този велик автор да участва в тази моя класация, но някак си повечето му произведения бягат от чистия хорър, докато съвместното му отроче с Краля си е типичен пример не само за жанра, но и как трябва да се пишат подобни книги. Признавам, "Талисманът" хич не ми хареса, но "Черният дом" е една от най-добрите хорър книги писани някога. Ако някой си е помислил, че след като се е разочаровал от "Талисманът" трябва да зареже поредицата, нека си помисли отново. Силно препоръчвам. Може да се чете и като самостоятелна книга.

11. RICHARD LAYMON - 1980 - The Cellar / РИЧАРД ЛЕЙМЪН - Къщата на звяра



Ричард Леймън е ново име за мен. Запознах се с него едва тази година, но съм много доволен, че го сторих. От романите му, които съм чел, "Къщата на звяра" държи първото място. Много динамичен, много напрегнат и стегнат разказ за една къща и ужасиите, които се крият в нея. Стилът силно наподобява романите на Дийн Кунц.

12. RICHARD MATHESON - 1954 - I Am Legend / РИЧАРД МАТИСЪН - Аз съм легенда



Ако сте фен на хоръра и не сте чели Матисън е все едно да слушата чалга и да не сте виждали Камелия гола (е, то за това не е нужно да слушате чалга май...). Ричард Матисън е едно от най-съществените имена в жанра. Едва ли ще мога да посоча съвременен писател на хорър, който да не се е учил от него. По значимост мога да го наредя рамо до рамо с Рей Бредбъри.
"Аз съм легенда" пък се води вампирски роман, но такъв, какъвто трябва да бъде един вампирски роман. Ако очаквате любов и интриги ще останете разочаровани.
Изключително талантлив писател, с изключителни идеи, които впечатляват и до ден-днешен читателите. Повлиял е на имена като Стивън Кинг, Ф. Пол Уилсън, Джо Хил, Рамзи Кембъл, Томас Ф. Монтелеоне, Ед Горман, Джо Р. Лансдейл и много други.
Баща е на писателя Ричард Крисчън Матисън.


13. ROBERT BLOCH - 1959 - Psycho / РОБЪРТ БЛОХ - Психо



"Психо" е едно от най-известните заглавия в жанра и то благодарение на Алфред Хичкок, който направи филм по него. Книгата на Робърт Блох е шедьовър и макар в днешно време да звучи малко клиширано (заради милионите копи-пейст интерпретации на "Психо"), тя е запазила чара и въздействието си през годините.

14. ROBERT A. HEINLEIN - 1964 - Farnam`s Freehold / РОБЪРТ ХАЙНЛАЙН - Имението на Фарнъм




Робърт Хайнлайн е един от най-известните фантасти живяли някога. В доста от произведенията си авторът използва хорър елементи, които обаче не са толкова явни, колкото в "Имението на Фарнъм". Романът е истински класически ужас, който може да накара и най-здравомислещия човек да се замисли какво би сторил в "определена ситуация". 

15. STEPHEN KING - 1979 - The Long Walk / СТИВЪН КИНГ - Дългата разходка


Един е Краля на хоръра и Стивън Кинг е неговото име. За разлика от много от произведенията си, където Кинг експлоатира свръхестествени елементи, за да "изрисува" ужаса си, тук той разчите на човешката психология. Сто момчета, една игра, една награда. Нещата са малко като в "Шотландски боец" - "Накрая трябва да остане само един!". 

вторник, 26 август 2014 г.

СЮЗАН КОЛИНС - Сойка-присмехулка (ИГРИТЕ НА ГЛАДА # 3)



АВТОР: Сюзан Колинс 
ЗАГЛАВИЕ: Сойка-присмехулка / Mockingjay
ИЗДАТЕЛСТВО: Екслибрис
ПРЕВОД: Деница Райкова
Година на българското издание: 2011
Година на първото издание: 2010
Страници на БГ изданието, меки корици: 379
Жанр: Фантастика, Дистопия, Юношеска
Признания: LOCUS - 9 място; ANDRE NORTON номинация
Рейтинг в GOODREADS: 4.03 / 5 от 1 281 214 гласували
Цена: 14.90 лв


Няма да се впускам в излишни приказки относно третата книга "Сойка-присмехулка" от поредицата на Сюзан Колинс "Игрите на глада". Не че нямам желание да изпиша 15 страници с празни приказки, но просто "доброто възпитание" не ми го позволява. Какво да ви кажа! Америка е страна, която може да пре... цака (вие да не си помислихте, че ще напиша нещо друго) всяко хубаво нещо. Та, първите две книги от поредицата бяха много добри. Вярно, бяха си пълен комерс, но за сметка на това качествен комерс (щото има и доста некачествен, ама няма да изпадам в подробности). 

Сюзан Колинс е чудесна писателка, с много приятен и увлекателен стил. Нека не подценяваме това качество - има велики творци, на които не им върви "приказката". В тази трета част обаче си личи, че е била притискана от срокове и напрежението й е било в повече. Резултатът, лично според мен, не е никак задволителен. След много силна първа част и разбиваща втора, очаквах "Сойка-присмехулка" да е явление в новата дистопична фантастика. Да, ама не! Книгата прилича на "осмукана от пръсти" проза, която към последните стотина страници заприличва на нещо. 

Лично аз съм разочарован от завършека на една много добра поредица. Очаквам филмите, базирани на тази последна книга. Те ще бъдат два. Надявам се да са доста по-добри от хартиения си вариант.

Оценка: 5/10

вторник, 12 август 2014 г.

КЛАЙВ БАРКЪР - Кървави книги, Том 3



АВТОР: Клайв Баркър
ЗАГЛАВИЕ: Кървави книги, Том 3 / Books Of Blood, Volume III
ИЗДАТЕЛСТВО: Colibri
ПРЕВОД: Иван Атанасов
Година на българското издание: 2013
Година на първото издание: 1984
Страници на БГ изданието, меки корици: 260
Жанр: Хорър
Рейтинг в GOODREADS: 4.18 / 5 от 5 453 гласували
Цена: 14 лв


След като изгълтах за отрицателно време уникалните "Кървави книги, Том 1" и "Кървави книги, Том 2" дойде ред и на... Дийпак Чопра... хаха, естествено, че се шегувам и Ви пробвам дали не сте заспали още на първото изречение от ревюто ми. След изключителните два тома с разкази на Клайв Баркър и още по-изключителните увещания на преводача на книгата Иван Атанасов (да се преборя с мързела си и да престана да чета оная тухла на Стивън Кинг и да се заема с нещо по-сериозно от литературна гледна точка), най-накрая се наканих да се запозная и с третия том на кървавите буквари. 

Нека първо кажа няколко думи и за това, че Клайв Баркър е доста странен писател. Обикновено авторите, които пишат литературно (имам предвид тези, които се съобразяват с това, че литературата е изкуство и трябва да се "рисува", а не да се използва за тоалетна хартия) не ми допадат особено. Вярно, прозата им е красива, но пък рядко съдържа онова, което аз търся в книгите. Да, някой ще каже как е възможно брутален хорър и литературно писане да се използват в едно изречение, но ако се запознаете отблизо с господин Баркър, ще разберете за какво точно говоря. 

Едно от нещата, които най-много ме изумяват в разказите на британеца, е лекотата, с която се "разхождат" в ума ми историите му. На пръв поглед те са обикновени (ако се опитам да Ви ги разкажа, те няма да Ви впечатлят особено), но в тях се крие огромен потенциал и идеи. 

Първият разказ, "Рожба на киното", е някаква смес от хорър, хумор и трагедия. Като виден режисьор, сценарист и продуцент, Баркър често използва темата за киното в произведенията си. Тук нещата изглеждат нелепо, защото мъртвите филмови звезди оживяват в един кино-салон, посещаван от шепа фенове. Истинските легендите от екраните ли са тези зомбита или нещо друго? Отговорът не е лесен, но пък е ужасен!

"Негово Величество Роухед" е от онези разкази, които ти се иска да си прочел още в първи клас, за да има какво да разказваш на приятелите и съучениците си. Но ако си го сторил пък по него време, това би означавало, че дълги години страдаш от безсъние, ноктите ти са започнали да падат, както и косата ти и... Както и да е! Роухед е странно създание, което се появява изпод огромен камък на полето. Баркър не споменава точно колко е старо изродчето (което между другото идва от някакви стари легенди), но пък описва в детайли жестокостта му, която си е за възхищение. Определено това е едно от силните произведения на британеца. Много напрегнато, много брутално и много качествено. 

"Изповедта на савана (на един порнограф)" е мой тип творба. Така е, като имаш приятели, които са гледали единствено филми с Джена Джеймсън и Трейси Лордс (в началния й период), няма как и ти да не прихванеш. За мен това е едно от най-силните произведения на Баркър въобще. Интересен е начинът, по който авторът гради сюжета на този разказ. Как бързо прескача от едно събитие в друго, само и само за да ни удари с пълна сила на финала, когато май всичко отива по дяволите. 

"Изкупителни жертви" е по-скоро почивка от предните бруталии, но това не означава, че ще почиваме. Напротив! Време е да попътуваме с кораб, да се разходум тук и там и накрая да катастрофираме (или както там е терминът, когато прецакаш работите с корабчето) близо до странен остров, на който няма нищо друго освен три измършавели овце... които, между другото, още са живи. 

"Човешки останки" е моят фаворит в тази трета част от кървавите книги. Няма да се опитвам да описвам начина, по който Баркър ни е поднесъл този десерт в тази екзотична вечеря. Просто ще кажа, че разказът е поразително изящен. Както и всичко останало в творчеството на британеца...

За пореден път Клайв Баркър ни поднася едно чудесно блюдо от 5 произведения, които нямат аналог под слънцето. Обещавам (също така и обещах), че няма да закачам преводача Иван Атанасов (който е свършил чудесна работа за пореден път, няма как да пропусна този неоспорим факт) с въпроси от рода на "Какво стана с четвъртата кървава книга?" или "Ще излиза ли нов Баркър на български език...?" Но както и да е. Истината е, че подобни книги трябва да се четат и да се добавят към колекцията на всеки уважаващ себе си книгоман. Определено си заслужават!

Оценка: 10/10

сряда, 6 август 2014 г.

КОСТА СИВОВ - Кръчмата на Франсис Пол

КРЪЧМАТА НА ФРАНСИС ПОЛ

Три месеца след като публикувах първия разказ в блога си - "Живот в минало време" - дойде време да предоставя на Вашето внимание второ произведение от личното ми творчество. То се роди благодарение на един голям мой приятел, учител и съавтор, чието име доста от вас знаят до болка, а именно професорът на литературните науки Сибин Майналовски. В този разказ съм се опитал да отдам почит към любими писатели като Ф. Пол Уилсън, Хауърд Филипс Лъвкрафт и Робърт Хайнлайн. Естествено не съм го направил по най-лесния начин, чрез копиране и подражание, а по един още по-лесен начин - чрез пречупване на идеите на тези гении през призмата на хумора. 


* * * 

            Няма да ви отнемам много време и набързо ще се представя. Казвам се Уилсън Франсис Пол, но за по-кратко се обявявам като Франсис Пол. На двадесет и шест години съм, но изглеждам на не повече от двадесет, и се занимавам с една от най-приятните професии в света – кръчмар съм. Не, не съм собственик на кръчма, просто прекарвам цялото си време на такова място. Няма да споря с някой, който твърди, че има по-хубаво занимание от това денонощно да се занимаваш с препили говеда, които само се чудят с кой да се заядат, да поркаш до припадък и да се влачиш до квартирата в четири сутринта. Също така няма да отричам, че доста често същите тези говеда, с които се събирам, решават да си премерят силите с мен и винаги ми потрошават кокалите. Но това са бели кахъри! Харесвам си ги, въпреки всичките им недостатъци.
            „Кръчмата на Франсис Пол” (да!, наистина така се казва, макар истинският й съдържател да не съм аз, а човек на име Хани Лайн) е малко и уютно местенце, където можеш да седнеш и да забравиш всичките си проблеми. Обстановката е предразполагаща, а именно мека светлина, тиха музика и силен алкохол. Не помня до момента някой да си е тръгвал разочарован от тук, камо ли пък трезвен. Но стига съм се хвалил, за да усетите емоцията, която кръчмата създава, трябва да я посетите. Намира се на една затънтена улица в края на един затънтен град, чието име се намира някъде на затънтено място в списъците с градовете в страната. Ала това всъщност хич не е важно, защото целият ни свят е затънтен някъде там, където никой не стъпва. Погледнете небето и ще се уверите в думите ми.
            Намерението ми беше да ви разкажа за онази вечер, в която нищо ново не се случваше под слънцето. Три от масите бяха заети от Томи Чукалото, Тони Клоуна и Роланд Патлака (имената им били доста странни според някои фенове на хорър литературата), които дремеха над цяла кана пиво и от време на време се пробуждаха, за да се унесат отново. На съседната маса се бяха разположили Лазар Дългия, Джубал Харния и Фарнъм Бомбоубежището, които си брояха годините и се надлъгваха кой е на повече, а в ъгъла се намираха Глекен Данциг, Салвадор Расалом и Майстора, чието истинско име всъщност никой не знаеше. Познавах тези момчета до болка, защото не минаваша вечер, в която те да не присъстват в кръчмата, носеща моето великолепно име. Честно да си кажа, добри момчета са това – винаги ще те поздравят, винаги ще те почерпят с огнена вода и ще си платят накрая сметката. Е, от време на време малко се развихряха, но освен десетина подутини, не са ми създавали особени проблеми.
            Като изключим обичайната клиентела обаче, в ъгъла стоеше един огромен здравеняк в тесни джинси и палто, стигащо малко под коленете му. Мускулите му изпъкваха отвсякъде, беше като едно от онези момчета, които по цял ден се блъскаха във фитнес залите, за да могат да се харесат на някое момиче, което принципно не би му обърнало внимание. Тъй като всичките ми дружки вече бяха на фаза „дай да се сбием с някого”, реших да си запазя космите на главата и да видя що дири тоз странник в мойта кръчма.
            - Добър вечер, скала! – поздравих учтиво аз, а онзи ми направи знак да говоря по-тихо. – Що се пулиш такъв? Оглеждаш се като пияна мишка в гъсти трици.
            Онзи се изкашля и с много тих глас ми съобщи:
            - Франсис, мога ли да ти се доверя?
            Първо, откъде ми знаеше името. Второ, така на първа среща да ми говори на „ти” не беше редно. Трето... абе кво се занимавам да изброявам?!
            - Значи, виж ся... – запънах се...
            ...но онзи ме прекъсна:
            - Виж, Франс, дай да зарежем глупостите. Имам задача за теб и не искам да губя ценното време, което...
            В такива особени случаи имам чувството, че опашката ме сърби. Лапите  ми определено си плачеха да се очешат в тази мускулеста маса.
            - Какво си чул за мен? – направих се на ударен.
            - Каквото трябва.
            - Да не си говорил с Шепнещия? – забих му правилния въпрос, защото пак започна да се оглежда.
            - Казвал ли ти е нещо? – контрира ме с въпрос непознатият.
            - Не, не съм го срещал от абитуриентския. Но чувам, че се е захванал с нечисти сили.
            Онзи извади една огромна книга. Откъде, не мога да отговоря. Вярно, беше си мускулест като Арнолд Шварценегер преди политиката да го открадне от киното, но съвсем не беше толкова голям, че да скрие такова четиво в задния джоб.
            - Сега да не почнеш да ме убеждаваш, че това е „Некрономикон” на Абдул ал-Хазред.
            Странникът поклати глава:
            - Това е изданието на Абдал ал-Мохамед.
            - Не съм го чувал – признах си.
            - Навремето беше художник, но откакто разбра, че Клайв Баркър е гей, се отказа от това си начинание. Почна да превежда от арабски. Дори си смени името.
            - Ахъм – съвсем отегчен измрънках и си почесах мустаците. – И кво толкова ти е казал Шепнещия, че нещо почна да се отклоняваш от основната тема.
            - Имам задача за теб.
            Да бе, те така казаха и Древните, преди да влязат в Парламента. С Ктхулу бяхме ей-така – Яв Дракус му направи плакатите за кампанията, Зебин Майнлоу му написа текстовете, а Доктора с неговата банда „Доктор Куин енд дъ Грогис” направиха десетки безплатни концерти, - а каква стана после?!? Дрънча му на жицата – в заседание бил, пиша му на скайпето – дава ми заето, чаткам у фейската – вече не сме приятели. Все едно пари ми дължи. Че той и Фарнъм Бомбоубежището не се е заривал толкова надълбоко, колкото Ктхулу. Ама както и да е. Не съм дребнав. Обаче намразих лафа „Да купуваш котка в торба”. Край! Или ще взимам процента предварително, или да си гледат работата.
            - Слушай сега, старши – подхванах мускулния, - или кихаш хилядарка и те изслушвам докрай, или черпиш едно голямо и дим да те няма.
            Честно да си призная въобще не видях кога хонорара ми се озова на масата пред мен.
            - Франсис, много неща се промениха откак Древните завзеха властта. Имаме огромен проблем! – наистина беше разтревожен.
            - Виж кво, проблем имате ти и Шепнещия. Аз съм си добре засега.
            - Ами ако ти кажа, че някой е светил маслото на Деметра.
            Ей това вече не трябваше да ми го казва. Скочих му отгоре като лъв и го съборих от масата.
            - Стига, Франс, аз съм ти приятел – заобяснява ми се тоя като първата ми ученическа любов... каквато всъщност беше Деметра.
            - Сега, първо, престани да ме наричаш „Франс” или „Франсис”. Второ, крайно време е да ми се представиш, иначе си дотук. И трето, по-бързо казвай ква ти е мъката, че хилядарката ще бъде най-глупаво изхарчената ти пара.
            Освободих хватката си и онзи се изправи. Седна отново на мястото си, прокашля се и замънка отново:
            - Името ми е Йог-Содот, но приятелите ме наричат Йордан от Созопол.
            Нещо започна да изплува в паметта ми.
            - Не знам защо Ктхулу и екипът му ме изхвърлиха навремето и накараха Хауи да напише онези простотии. Но това е отдавна забравено от мен... – занарежда новият ми познайник.
            Да, сега се сетих. Някога Йог-Содот беше заедно с Древните, но нещо не успяха да се разберат за парите и се пръснаха като минимална заплата на гише на енергото.
            - Продължавай – подканих го.
            - Това на масата не е „Некрономикон” на Абдул ал-Хазред, това е книгата „Некрополемикон” на Тан-Йо от Горещините, в превод на Абдал ал- Мохамед.
            - И защо това трябва да ме интересува?
            - Защото някой я е използвал за нечисти цели.
            - Ах, изгря зората! Че то никой не ги ползва тези писания, за да сготви боб или леща.
            - Нямах предвид това.
            - Но така прозвуча.
            В този момент се чу силна глъчка, счупиха се стъкла и натрошиха се столове. Момчетата започваха да се забавляват.
            - Някой е пуснал на свобода мъртвар – обяви Йордан от Созопол.
            Това вече беше приказка. Определено писанките на Тан-Йо можеха да направят много поразии. За мое учудване бях чул, че веднъж книгата била ползвана за благородна цел, но мъжът, който се възползвал от това, поискал да се анулира резултатът. Дет се вика, един път ще направиш добро и ще те направят за резил.
            Та да обясня с две думи за какво става въпрос. Подобен мъртвар може да бъде създаден само от Древен. Ако ме питаше някой, Дагон Свирепия имаше пръст в цялата работа. Откак Ктхулу го затвори в онзи министерски кабинет, почна да се пречупва и да дементира. Грозна картинка.
            - Кои са жертвите? – попитах Йордан от Созопол.
            - Както вече ти споменах – Деметра.
            - Това го чух. Давай нататък.
            - Жоро Килъра...
            - Въх, де ще се подстригвам сега?
            -...Еди Мейдъна...
            -...отидоха ми евтините билети...
            -...Волф Жини...
            - Стига, стига! – спрях го. – Какво искаш от мен?
            - Да намериш мъртваря.
            Така, така. Ако трябваше да съм честен, когато не прекарвах времето си в „Кръчмата на Франсис Пол”, работех като детектив на свободна практика. Услугите ми бяха особено желани, когато ставаше нещо свръхестествено и никой нормален не можеше да се справи със задачата – дори и онези модели на бельо Сам и Дийн Уинчестър с хвъркатия си навлекот Кастиел. Това бе именно работа за мен.
            - Знаеш ли обичайния ми хонорар?
            Йордан от Созопол кимна и остави плик на масата.
            - Сложил съм и нещичко отгоре.
            Засуках мустаци и посегнах към парата.
            - Чакай, чакай! – сряза ме мускулестият. – Първо искам резултати. Ще оставя пачката на Хани Лайн. Той ще ти я предаде, когато видя нещо насреща.
            - Виж кво, ела отново утре сутринта. Да си тук точно в девет.
            Онзи ме погледна учудено.
            - Да си прибереш сувенира – ухилих му се под мустаци.
            - Ще бъда тук, но смятам, че се изхвърляш.
            Добре, че бях чувал хубави думи за него – бил коректен платец и така нататък, - иначе щях да му скоча на врата и да му издера де що имаше кожа по него. Не можеше да ми се говори така, но бизнес, какво да го правиш.
           
* * *

            На другата сутрин бях седнал на масата, на която се беше подвизавал Йордан от Созопол предната вечер. Онзи се оказа точен, въпреки цялата му мускулна маса.
            - Здрасти, Франсис! – поздрави ме той.
            - Ако още един път ме наречеш така, ще ти вкарам една лапа между комбалите!
            - Стига бе, приятелче, знаеш, че така се казваш, що се дразниш?
            - Щото така ми е кеф.
            - Като гледам тая кукла до тебе, май никаква не си я свършил снощи.
            Ако не разчитах на кинтата, която стоеше на сигурно при Хани Лайн, досега да съм му разбил мутрата.
            - Слушай сега, готин! Когато Франсис Пол се заеме със задача, резултатът е ясен.
            Йог-Содот се опули насреща ми.
            - Нима си разрешил случая?
            - Не само че съм го разрешил, ами и повече никой няма да посмее да създаде мъртвар.
            Докато ме слушаше, мускулестият не можеше да осъзнае какво всъщност беше станало. Та нека да ви призная и на вас. Снощи първо се отбих до Дагон Свирепия, който в последно време така се бе запуснал, че приличаше на морско чудовище. След като го „уверих”, че не съм личност, с която може да се гъбарка, той побърза да ми сподели, че всъщност именно Тан-Йо от Горещините бе използвал „Некрополемикон”, за да създаде мъртвар. Естествено, с Боримечков се знаехме отдавна. Кога ми потрябваше книга, той беше правилният човек. Даже въобще не си направих труда да ходя до книжарницата му, която се намираше между офисите на преуспял майстор на дограми и неуспял юрист, или май нещо такова беше. Звъннах му по телефона и той веднага се отзова:
            - Здрасти, Франси, как си, приятелче?
            - Виж, Тан, имам проблем... – обясних му в детайли събитията и той ме увери, че няма пръст в тая работа. Препрати ме при някой си Лъки, който навремето бил филмова звезда в едно сериалче за извънземно от Мелмак. Намерих този индивид в кръчмата на Рей Макгавърн – „Зелената котка”. Казват, че там се влизало само с покана, но Франсис Пол си имаше начини. Та приятелчето Лъки тъкмо се беше сбрал с Тъмния маг Тери Сторн, Питър Стенли и Джонатан Деветте Пръста - пиеха ейл и бистреха някаква статия от „Дриада Илюстрейтид” (новото еротично издание на издателство „Гаяна”).
            - Търся Лъки! – извиках тежкарски, но когато онзи се обърна и му видях муцуната, осъзнах, че туй е Франц Герберщайн – другарче от детската градина. След цял потоп от въпроси и отговори, както и три-четири кани с тъмно пиво, Лъки ми разказа, че книгата наистина била в него, но някой му я откраднал и така нататък.
            В този момент Йордан от Созопол вече търкаше объркано мускулестите си бузи. За да не го шашвам още повече, реших да скъся малко разказа си и да пропусна останалите седемнадесет места, на които се отбих.
            - И знаеш ли кой се оказа мъртварят? – попитах го.
            Йог-Содот само вдигна рамене.
            - Ей тоя тука – посочих към куклата, която стоеше на стола до мен.
            - Кой? Тоя ли?
            Кимнах.
            - Кукла? – учуди се Йордан.
            - Ти какво очакваше? Коледна елха ли? Естествено, че кукла!
            - Как се усети, че именно това създание е отговорно за убийствата?
            Усмихнах се.
            - Когато ме препратиха на хиляда места и никъде не успях да получа конкретен отговор, реших да сторя нещо друго. Да прибягна до услугите на професионалисти. – Поех си дъх и продължих: - Разпитах бабичките, живущи в жилищните сгради на всичките жертви. Оказа се, че някакъв странен дребен индивид се е навъртал около тях. Чаткаш ли? – Йог-Содот наистина беше почнал да чатка. – Кво да ти говоря! Дагон, колкото и да отричаше, беше намерил Чъки и го беше съживил. За не знам си кой път вече.
            - Браво, Франси! Невероятен си!
            Този път реших да не му се разсърдя за това, че ме нарече „Франси”. Все пак коя котка не обичаше да я четкат.  

© КОСТА СИВОВ, 2014 Г.

РОБЪРТ У. ЧЕЙМБЪРС - Кралят в жълто



АВТОР: Робърт У. Чеймбърс 
ЗАГЛАВИЕ: Кралят в жълто / The King In Yellow
ИЗДАТЕЛСТВО: Deja Book
ПРЕВОД: Радин Григоров
Година на българското издание: 2014
Година на първото издание: 1895
Страници на БГ изданието, меки корици: 272
Жанр: Хорър
Рейтинг в GOODREADS: 3.66 / 5 от 5 017 гласували
Цена: 12.90 лв


Ще е лъжа, ако кажа, че съм знаел кой е Робърт Чеймбърс. Първата ми среща с автора беше именно от обявлението на чисто новото издателство DEJA BOOK, че ще пускат на пазара първия сборник с разкази на автора. Не че съм нямал в личната си колекция нещо от него - разбира се, горд притежател съм на култовия сборник "Двойната сянка" на съставителя и преводач (и огромен мой приятел и съавтор) Адриан Лазаровски, - а именно "Жълтият знак". Когато научих, че тази книга ще се появява у нас, веднага седнах и прочетох споменатия по-горе разказ. Останах силно впечатлен и се зарекох, че ще си купя книгата, когато тръгне по книжарниците. 

Удържах на обещанието си не само заради хубавата емоция, предизвикана от автора, но и заради това, че българските издателства, които се опитват да правят нещо качествено в страната ни, трябва да се стимулират. 

Няма да възхвалявам сборника, защото той определено е получил нужното му признание откак се е появил на бял свят преди близо 120 години. Произведенията, които най-силно ме впечатлиха, бяха "Жълтият знак" и "Реставраторът на репутации". Това са разкази, които си заслужават всеки един миг, прекаран с тях. От такива произведения са се вдъхновявали и продължават да се вдъхновяват известни автори, чиито имена всеки е чувал. Не тайна, че именно Чеймбърс е бил един от любимите писатели на светилото в хоръра и космическия ужас Х. Ф. Лъвкрафт. Редица други писатели (включително и маестро Бранимир Събев) творят във вселената на Каркоса и Краля в жълто. 

Но откъде, всъщност, тръгва всичко. В своя разказ от 1981 г. "Жител на Каркоса" /който можете да прочетете в последния брой на списание "Дракус"/ Амброуз Биърс (известен най-вече със своето произведение "Речникът на дявола") поставя основите на една мащабна тема, която пленява сърцата на безброй читатели и творци. Един от първите, които започват да творят, експлоатирайки и доусъвършенствайки идеята на Биърс, е именно Робърт Чеймбърс. Лъвкрафт и последователите му пък са трогнати от Чеймбърс и от своя страна започват да пишат произведения, използвайки елементи и теми от неговите творби. Така се получава един постоянен цикъл, който продължава и до днес. Както казах дори Бранимир Събев твори в тази вселена - вж. последния разказ от сборника "Пустинния скорпион" - "Ще крача редом с теб". 

Не мога да не похваля новото издателство DEJA BOOK за оформлението на книгата, превода, редакцията, корекцията и корицата. Всичко е на ниво, за което искрено се радвам, тъй като последно време доста от издателите пренебрегват някои дейности по книгите, които издават. Корицата е уникално красива и се доближава до това, което ми се иска да е Краля в жълто, а именно създание излязло от творба на Лъвкрафт. 

За да бъда крайно обективен ще кажа и какво не ми хареса в сборника. Не ми допаднаха разказите, които не са обвързани с Краля. Не че са лоши, но просто това не са моят тип произведения. За сметка на това пък колекцията би се харесала на огромна маса от читатели, тъй като разказите са разнообразни и богати на "цветове". 

Очаквам и следващите книги на издателство DEJA BOOK и се моля (ама наистина си казвам молитвата всяка вечер преди лягане) да обърнат внимание (знам, че имат желание, но само с него е трудно) и на автори като Ричард Матисън, Ф. Пол Уилсън, Брайън Лъмли, а защо не и Клайв Баркър. 

Сериалът True Detective използва идеи именно от сборникът "Кралят в жълто" 

Оценка: 7/10