АВТОР: Питър Уотс
ЗАГЛАВИЕ: Слепоглед/ Blindsight
ИЗДАТЕЛСТВО: Изток-Запад
ПРЕВОД: Елена Павлова
Година на българското издание: 2013
Година на първото издание: 2006
Страници на БГ изданието, меки корици: 360
Жанр: Фантастика, Хорър
Признания: HUGO номинация; SUNBURST номинация; AURORA номинация; LOCUS - 3 място; JOHN W. CAMPBELL MEMORIAL - 3 място
Рейтинг в GOODREADS: 3.93 / 5 от 6 901 гласували
Цена: 16.90 лв
Тъй като в днешно време това е една доста обсъждана книга, реших и аз да напиша своето мнение за нея. Надявам се то да помогне на хората, които не са я чели, да ги накара да я прочетат, а за тези, които вече са сторили това, да не си навлека гнева им.
Първо, да започна от автора. Няма да крия, че не бях чел нищо от него, макар името му да не ми бе напълно непознато. Фактът, че е канадец ме изненада приятно. Така де, стига само американска научна фантастика, нека почетем и нещо различно. Друго, което му прави чест е, че е предоставил книгата си за свободно четене в интернет пространството. Не е пропуснал да публикува в сайта си и обложката на българското издание и да каже няколко думи за него. Това не е никак малък жест.
Второ, едно голямо браво на издателството, че се е осмелило да издаде книга в този жанр, на един почти неизвестен автор, в страна, в която вървят книги... така де, в която трудно се продават книги. Очаквам още приятни заглавия в колекцията им, която ще продължавам да следя с интерес.
Трето, похвала и за преводаческата работа - Елена Павлова е сторила непосилни неща, за да вдъхне малко повече яснота на произведението. Добре че е тя, иначе тази книга щеше да попадне в черния ми списък, а защо така, отговора малко по-надолу.
И сега, по същество. "Слопеглед" започна доста силно за мен, премина в леко модерато, след което се засили на още две-три места и завърши отвратително. Тъй като бях предупреден от 1000 места да чета много внимателно, сторих го. Но това не ми помогна да преглътна някои неща:
1. Безкрайните термини, които човек може да не срещне никога в живота си и едва ли ще съжалява за това. Деветдесет процента от тях бяха напълно ненужни (поне за мен). Един вид авторът просто се е изфукал колко много думи знае. Не ми допадна.
2. Подхващането на доста интересни линии в романа, които са оставени висящи и недоразвити. Адски интересна ми беше историята на Сири Кийтън преди събитията на кораба "Тезей". За жалост те стоят като някакъв допълнително добавен пълнеж. Не са никак оформени и на места са леко разхвърляни. Също не ми допадна. Щеше ми се романът да е съсредоточен повече към миналото на героя, отколкото към непознатите термини от най-различни науки.
3. През цялата книга се поставят въпроси и проблеми, които подсказват за грандиозен финал, който да разбие на пух и прах цялата същност на науката и представите на човек за живота и т.н. Е, това не се случи при мен. Финалът е доста семпъл и някак си принуден. Не ми допадна.
Въпреки тези пропуски в произведението не можем да отречем таланта на Питър Уотс. Това е един писател, който все по-често ще се чува и то с добро. Радвам се на факта, че той не прикрива уважението си към авторите, от които е черпил вдъхновение - такива като Хайнлайн, Нивън, Кларк и много други. Има блестящи идеи, които Уотс е засегнал тук, но за жалост не е доразвил повече. Героите му са много интересни и нетипични. Имаме вампир, чието съществуване е обяснено научно. Имаме си и Бригадата - шизофренична персона с няколко същности. Имаме си и Наблюдател, който е всичко друго, но не и нормален.
И най-силната страна на романа, пак според мен естествено, са извънземните. Те са оригинални, те са различни, те са нещо, което няма да срещнете във всяка една книга. Похвала за тактичността в размяната на "нападки" от едната страна към другата. Описанията на контактите между земния кораб и извънземния са чудесни. Предпазливостта от двете страни придава допълнителна пикантна нотка в повествованието.
Като за финал мога да кажа, че "Слепоглед" е една доста приятна книга, която определено е поставила претенции за научнофантастичен шедьовър. Може би ако Питър Уотс я беше написал след десетина години, щеше да получи резултата, който щеше да задоволи и най-претенциозния читател. Ще видим как ще се справи със следващата книга от тази вселена, която Уотс е обявил, че е подхванал.
Оценка: 8/10
Това е третата книга от "Цикълът за Врага" (The Adversary Cycle) на Ф.
Пол Уилсън. Как точно този роман се връзва с предните 2 и кой е този
Враг на мен не ми е ясно. Надявам се тези въпроси да получат отговорите
си в следващите 3 книги от поредицата. Но да оставим този проблем
настрана за момента.
Какво имаме тук? След "Крепостта" (или известен у нас като "Пазителят на меча") - един
истински шедьовър на литературното изкуство и "Проклятието" - роман от
същата висота, следва не толкова силният "Докосването" (до момента не е
издаван на български). Не че произведението не го бива, напротив, много е
силно даже, но сравнено със своите предшественици изостава доста назад
от тях.
Около какво се върти целият роман (също слаба черта, че
нещата се въртят около едно-единствено нещо, а не е както предните два,
постоянно да се случва нещо ново, което да обогатява общата идея/идеи) -
доктор Алан Булмър получава способността на Докосването или както един
от героите, а именно виетнамеца Ба, го нарича - Dat Tay Vao (Уилсън има и
разказ със същото заглавие). То му дава възможност да лекува всякакъв
вид болести, заболявания и деформации. Мигновено животът му се променя осезаемо и всичко се обръща с главата надолу. И дотук свършва
интересното. Няма някаква дълбока мистерия или главен проблем, над който да
се "блъскат глави". Не, няма!
Романът е спасен от невероятния стил
на Ф. Пол Уилсън, благодарение на който и сметките за ток и вода биха
придобили съвсем различно усещане, но все пак и това не е достатъчно да
превърне "Докосването" в поредния шедьовър на автора.
Въпреки
всичко, това е един приятен и приличен роман, който е задължителен за
всички фенове на Уилсън и на лекия хорър (трудно ми е да определя тази
книга като хорър, но се придържам към общия замисъл на поредицата).
Определено
има какво да се желае още от това произведение, но предполагам, че на
хората, които не са чели "Крепостта" и "Проклятието", ще им се хареса
доста.
Е, аз продължавам със следващата, четвърта част!
Оценка: 8/10
Само една дума ми идва наум, когато се опитвам да определя този роман: великолепен. За първи път се сблъсквам с книга на Дийн Кунц, в която главните герои са деца. Смятах, че това е по-скоро запазена марка на Стивън Кинг, но определено и "Декана" се е справил добре.
На моменти доста от идеите и настроенията в книгата ми напомниха за Робърт Хайнлайн, който често поставя героите си в интересни и редки ситуации и описва евентуалните им реакции. Ако не ме лъже паметта Кунц споменава Хайнлайн на три места в този роман, така че определено има нещо вярно в думите ми.
За разлика от доста други свои произведения, тук Кунц е беден откъм описания. Възлага повече на действието и разговорите, в които се крие същността на фабулата. Героите му отново са малко, но пък са много истински и живи.
Лично за мен този роман беше едно невероятно "опресняване" на разбирането ми за света около нас и на самозаблудите, с които човек обича да живее. Радвам се, че Кунц е един от най-продуктивните съвременни писатели и се надявам да се сблъскам с още много подобни негови книги.
Не е нужно да се обяснява кой е Дийн Кунц, защото едва ли има фен на хоръра и трилъра, който да не е чувал за него. Няма да крия, че веднага след името на Стивън Кинг на ум ми идва именно този класик в жанра. Започнал кариерата си като писател на научна фантастика (факт, който личи в книгите на автора и до днес) Кунц претърпява метаморфозата на времето си (ако ме питате мен и по-добре, защото научнофантастичните му романи от края на шейсетте и началото на седемдесетте са меко казано "посредствени") и се превръща в един от най-успешните както литературно, така и финансово автори.
"Наслада", както е преведен на български този роман, ни повежда в мрачната американска действителност на един психопат и неговата основна жертва - младата Чайна Шепард, чийто досегашен живот не е бил никак лек. Започва напрегнатата игра на котка и мишка, разказана до такава детайлност, че на моменти на човек му идва да се замисли дали Кунц не е преразказал някой действителен случай от полицейските архиви. Талантът му на разказвач отново е проявен в пълната си сила.
Романът получава оценка 4 от 5 поради две причини: основните герои са само двама (на практика другите са просто камео-изпълнители) и оттук прекалената детайлност на повествованието, което на моменти изморява, но не досажда.
"Наслада" е един доста добър роман на един от класиците в жанра. Вярно е, че съм чел доста по-хубави неща от Кунц, но определено не съжалявам, че съм се запознал и с това произведение.
АВТОР: Сюзан Колинс
ЗАГЛАВИЕ: Игрите на глада / The Hunger Games
ИЗДАТЕЛСТВО: Екслибрис
ПРЕВОД: Деница Райкова
Година на българското издание: 2009
Година на първото издание: 2008
Страници на БГ изданието, меки корици: 376
Жанр: Фантастика, Дистопия, Юношеска
Награди: GOLDEN DUCK; LOCUS - 9 място
Рейтинг в GOODREADS: 4.42 / 5 от 2 490 014 гласували
Цена: 14.90 лв
Това е една книга, която отворих уж подготвен и въпреки че очаквах нещо от сорта на "Здрач" и подобните му, за огромно мое щастие притесненията ми не се сбъднаха. Признавам, филмът доста ми хареса и то не само заради чудесната игра на ветерани като Уди Харълсън и Доналд Съдърланд, но и благодарение на новите надежди на американското кино, които тепърва ще снимат и ще радват киноманите. Но да се върнем към повествованието - Сюзан Колинс определено е написала истински шедьовър, пък колкото и неоригинален да е той. Не напразно самият Стивън Кинг е дал своя положителен коментар за произведението на Колинс, а той, вярвайте ми, никак не е преувеличен.
В книгата си има всичко - готина фантастика, любовна история, всемогъщ враг, с който явно тепърва ще се разправяме и не на последно място изключителни герои. Дори и "гаднярите" са хора, изплетени от човешки качества и пороци, а не някакви си свръхестествени демони, които могат единствено да "трепят и палят". Да не говорим пък за Катнис (чудесни имена между другото има в тая книга), която е не само пример за женско подражание, но и истинска героична персона.
Стилът на Сюзан Колинс е от тези, които най-много обичам. Четеш ли, четеш и нито ти омръзва, нито те заболява главата, даже напротив, чете ти се още повече. Няма скучни моменти, няма локуми и празни приказки. На моменти имах чувството, че ако книгата е 1000 страници пак щеше да е много интересна. Жената определено знае как да пише и дано икономическата страна на нещата не я промени.
Според мен авторката се е справила с всички аспекти. Действието е напрегнато и добре подплатено от описания и факти, логическа последователност и художествено майсторство. Единственото, което не ми харесва от цялата тази работа е, че Сюзан Колинс е приемана като писателка от ранга на Стефани Майер и Л. Джей Смит, но това никак не е така. Да, от финансова гледна точка може и подобен прийом да помага, но от естетическа - никак! Мадмоазел Колинс прави много сериозна заявка за челните места в съвременната фантастика и ако й се обърне по-сериозно внимание, членската й карта ще бъде подписана на мига.
А аз се заемам с втора част!
Оценка: 10/10
Филип Дик е един от любимите ми автори-фантасти. Голям фен съм на множествените реалности в произведенията му и "наркотичният" поглед над света и хората в него. Не напразно Дик е един от най-филмираните писатели (само за незапознатите ще спомена, че филми като "Блейд Рънър", "Зов за завръщане", "Специален доклад", "Скриймърс", "Камера потъмняла" и доста други са именно по негови произведения).
В този роман, "Филип К. Дик е мъртъв, уви!", Майкъл Бишъп се е опитал да отдаде трибут към учителя си. Ако в "Pandemonium" на Дарил Грегъри нещата се получиха, тук някак си не са станали. Бишъп е много добър писател, няма спор в това, но лично според мен тази книга е била писана за постигане на определени ползи. Началото е невероятно силно и типично за Дик, но с течение на събитията разбираме, че нещо не е наред. Започва се с разтягането на локуми, създаването на нови линии, които лично според мен нямат нито място, нито някакво сериозно отношение към този роман. Но въпреки всичките недостатъци, смятам че това произведение би било интересно за феновете на един от лидерите във фантастиката Дик и един от последователите му - Бишъп.
Когато чуя името на Рей Бредбъри се сещам за безбройните разкази, които този писател е написал през живота си. Трябва да призная, че не всички от тях ми допадат, но има и такива, които са истински шедьоври. Бредбъри е известен с невероятните си идеи, специфичния си емоционален стил и живите си герои. Лесно прескача от една тема в друга и от това, което съм чел, мога да твърдя, че пише еднакво добре във всеки един жанр - фантастика, фентъзи, хорър, трилър, любов и т.н.
Този сборник, носещ българското заглавие "Нощен влак за Вавилон" (това всъщност е първият разказ от книгата, а "Сляпо шофиране" е разказът, оглавил оригиналното издание), започва изключително силно с първите десетина разказа. После темпото спада и следват произведения, които не ми се понравиха особено. Сборникът завършва с невероятният шедьовър "Кукувицата, която изскача от часовника" - произведение за всички жени, които не ценят съпрузите си (препоръчвам горещо!).
Най-много ми харесаха:
"Нощен влак за Вавилон", от който разбрах, че човек обича да бъде мамен;
"Здравей, трябва да си вървя" - една много обична от мен тема за пробудили се мъртъвци;
"Фи фай фо фум" - заради произведения от този тип обичам да чета Бредбъри, в него се описва по един много интересен начин вечната борба между тъща и зет (препоръчвам на всички тъщи!); "Сляпо шофиране" е една покъртителна история за още по-покъртителни герои;
"Мадам и мосю Подставенови" - любовна история на двама непознати, въвлечени в интересна игра на живота;
"Най-високият клон на дървото" е за хората, които не вярват, че всяко зло е за добро.
Като цяло сборникът е типичен Бредбъри, с цялата му изящност на езика и добри идеи. Някои от разказите не ми допаднаха, може би защото на фона на хубавите, стояха някак си не на място. Но това никога не би ме спряло да продължавам да чета този автор.
