Интервю с ДИМИТЪР ЦОЛОВ

Говорим си с Димитър Цолов, по-известен като Доктора, за новата му книга "Клиника в средата на нощта", за старата му книга "Пет приключения на Витек Диман/Космическото пиле", за участието му в антологията "Вдъхновени от Краля", за бъдещите му планове в литературно отношение, за българската прозаична сцена и за какво ли още не. 

* * *

КС: Здравей, Митко! Много се радвам, че се съгласи да дадеш интервю за блога ми. Ще започна с един въпрос, който задавам на всичките автори, които интервюирам: Какъв човек е Димитър Цолов-Доктора?

ДЦ: Здравей, приятелю! Първата дума, която ми хрумна като прочетох въпроса ти беше „многопластов”, което може да се приеме и в буквалния смисъл с оглед на натрупаните килограми през последните годинки, ха-ха. Иначе разбирай – човек, сравнително бързо менящ настроенията си, понякога до полярности и винаги носещ минимум две дини под мишница, защото в съвременния забързан свят само така времето стига за всичко.

КС: Лично аз те познавам като музикант от врачанската рок група „Докторс Гого Бенд”. Кога, защо и как реши, че трябва да пишеш?

ДЦ: Едва ли е резултат от някакво предварително обмислено решение. Изпитвам необходимост да го правя, предимно за собствено удоволствие. Стихоплетствам и музицирам откакто се помня. При мен поезията и музиката са неразривно свързани – мога с лекота да облека всяка рима в мелодия и обратното - върху всяка мелодия да сътворя текст за норматив. С прозата, обаче, нещата стоят по-различно. Проза пиша изключително трудно. Имам някакви инцидентни опити от ученическите и студентските години, ала сравнително късно (2001) написах разказ, който напълно ме удовлетвори и устоя проверката на времето, с други думи - мога да го препрочитам без да се червя от срам. И към настоящия момент не съм кой знае колко продуктивен с прозаичните творби, но пък се стремя да компенсирам количеството с качество. Иначе, никога не съм изпитвал колебания за жанровата си принадлежност – фентъзито и хорърът са моята голяма любов.

КС: В живота си извън музиката и писането си доктор. Кое от тези три начинания ти приляга най на сърце?

ДЦ: Медицината също е Изкуство и няма конфликт на интереси. Опитвам се да давам най-доброто от себе си и в трите  начинания.

КС: Всички знаем, че е трудно да се съвместява семейство-работа-хоби. Ти не само че успяваш, но и се справяш по чудесен начин. Ще ни разкриеш ли тайната? Предполагам не е някоя магия, подобна на тези от произведенията ти?

ДЦ: Ако съпругата ми прочете това ще прихне от смях, ха-ха. Шегата настрана, творческите проекти са времеемки, доста време прекарвам и по дежурства в болницата, та  най-ощетени са именно близките ми хора. Но проявяват разбиране, приемат ме такъв какъвто съм с цялата ми артистична разпиляност и несериозност към някои от семейните задължения.

КС: Първата ти книга „Пет приключения на Витек Диман/Космическото пиле” се състоеше от два мини-сборника с кратки разкази. Новата ти книга е роман в жанра класически хорър. Как се роди идеята за „Клиника в средата на нощта”?

ДЦ: Написах я през лятото на 2012 г. специално за участие в Конкурса за фентъзи роман на издателство MBG Books и списание „Сборище на Трубадури”. Нямах конкретна идея, през цялото време се забавлявах, припомнях си филмите на Куентин Тарантино с всичките им обрати и ретроспекции, накъсаните кадри, привидно без връзка между тях, до момента в който режисьорът не си направи труда да ти я обясни, после оставих героите – много от тях прототипи на действителни хора - сами да решат какво трябва да се случи. Резултатът – нищо оригинално, но пък лесно четивно и напълно вместимо в разбирането ми за хубава книга – такава, която да се глътне за няколко часа и да се забрави след няколко дни.

КС: Разкажи ни нещо интересно около издаването на първия ти роман.

ДЦ: След като се добра до финала на гореспоменатия конкурс, реших, че може би има хляб в него. Един ден съвсем импулсивно пратих файла на Явор Цанев, мой приятел, писател и идеен двигател на издателство „Gaiana”, и му написах нещо от рода на: „Знам, че в момента си супер зает, но когато намериш време, хвърли едно око на този роман, защото ще трябва да го издадеш! Мога да чакам колкото е необходимо!” Ха-ха. Нахално си беше от моя страна...

КС: „Клиника в средата на нощта” е не само твоят първи роман, но и първата книга в новата колекция „Дракус” на издателство „Gaiana”. Не е ли голямо предизвикателство да поведеш подобна инициатива – знаеш, че първото впечатление почти винаги е определящо – ако читателите харесат книгата ти, ще обикнат и колекцията, ако не им допадне... е, сещаш се?

ДЦ: Ами няколко месеца след „онова писмо” Явор Цанев директно ме попита искам ли да участвам в колекция „Дракус”. Прочел романа, допаднал му, смятал, че е удачен избор за първа творба от поредицата. Думите му бяха: „Каквото и да стане оттук натам, винаги можеш да кажеш: Кой сега е Номер Еднооо?!” Разбираемо, веднага ме спечели. А, че е предизвикателство, няма спор, да се надяваме, че читателите ще са благосклонни.

КС: Ясно е, че всеки творец се вдъхновява от нещо. Какви са твоите вдъхновения, музи, нещата, които те карат да твориш? Какви автори харесваш, какви групи слушаш, кои са любимите ти филми, картини, предавания? И в този ред на мисли, да не пропусна баналния и дразнещ въпрос: Откъде черпиш идеите си?

ДЦ: Много харесвам фентъзи историите на Робърт Хауърд, Майкъл Муркок, Саймън Грийн и Дейвид Гемел. За съжаление и четиримата са инцидентно превеждани на български език, дано тази несправедливост се поправи в най-скоро време! Това което намирам за общо при тях е, че в сравнително малки по обем творби развиват страхотни идеи със задъхано действие. Многотомниците от по хиляда и кусур страници откровено ме плашат. В хоръра има един Крал и това си личи още от името му – Стивън Кинг, разбира се. Музиката, която слушам е предимно българска и също така остросюжетна - Хиподил, Холера, Валяк, Обратен Ефект, Срам и Позор, Некролог... Забавлявам се с филмите на Куентин Тарантино, Робърт Родригез, Гай Ричи, Уди Алън (майтап, ха-ха, не се понасяме с последния). Предавания, хм, „Господари на ефира” и ВИП Брадърите с Малък Тошко, ха-ха. Идеите за собствените ми истории ги черпя от ежедневието (банален отговор, но факт). Човек може да опише най-добре това, което познава. В този смисъл едва ли ще прочетете нещо от мен с герои Джон и Джейн, ситуирано в щата Мейн – освен смях друго няма да предизвика, а не такъв е търсеният ефект, нали.

КС: В „Пет приключения на Витек Диман” беше заложил на българската митологии, в „Клиника в средата на нощта” на темата за вампири и върколаци. Да очакваме ли продължение на тази тенденция и ако да, с какво ще ни изненадаш в бъдеще?

ДЦ: Участвам с роман, повлиян от българската митология и в настоящия конкурс на ЕмБиДжитата и Трубадурите. Написах го в началото на миналата година, след което реших, че скоро няма да посегна към тази материя – усетих досада и изчерпване. А всеки, прочел „Клиниката”, ще разбере, че историята „плаче” за продължение, живот и здраве, ще се мъдри такова.

КС: Напълно съм съгласен за продължението – книгата си го „изисква”. Иначе трябва да призная, че съм фен на хумора ти. Защо реши в новия си роман да избягаш от него?

ДЦ: Хм, не е било съзнателно бягство, може би ти си го усетил така.

КС: Ще има ли нови порции хумор от Димитър Цолов?

ДЦ: Макар хуморът да е запазена територия предимно за стихотворенията и песните ми, веднага се сещам за един разказ от последните години - „Анихилиращата канелка”, в който двойка извънземни пробват българско домашно вино.

КС: Би ли разкрил на нашите читатели откъде могат да си намерят двете ти книги?

ДЦ: Разпространявам ги лично чрез заявки на фейсбук страницата ми ПИЯНИЯТ БАРД, а "Клиника в средата на нощта" може да се закупи и директно от издателите ми в Русе (тук).

 КС: Готвиш ли нещо ново в литературно отношение?

ДЦ: Събирам разкази за сборник с изцяло хорър насоченост. Към момента са се натрупали десетина. „Антикварят” - един от тях - стана „отличник” в конкурса „Вдъхновени от Краля”. Друг ще може да бъде прочетен в първия брой на сп. „Дракус” за 2015 и е всъщност разказ, който написах под псевдоним за същия този конкурс, но журито (съвсем справедливо, трябва да призная) го отхвърли, поради факта, че наруших условията – „не повече от една творба от автор”. Явор обаче го е харесал и ме уведоми, че ще го публикува, та всяко зло за добро!

КС: Какво се случва с рок-групата ти „Докторс Гого Бенд”? Как приемат колегите ти писателската ти кариера? Подкрепят ли те или смятат, че трябва да зарежеш писането и да се отдадеш на сто процента на бандата?

ДЦ: И тук няма конфликт на интереси - не сме професионална група и не си вадим хляба с това. А по концерти се случва да продам някоя и друга книжка, защото винаги нося бройки със себе си.

КС: Като оставим настрана писането, свиренето и лечителството, какви са любимите ти занимания?

ДЦ: Четенето! Четенето! И пак – Четенето! Болен съм на тая тема, също така съм и запален букинист – притежавам доста голяма колекция (фантастика, разбира се). А от средата на миналата година благоверната ме задоми и с ел-четец, та вече стана страшно, ха-ха.

КС: Името ти започва да се появява все по-често и по-често. Какво е усещането да си харесван от читателите и от колегите си?

ДЦ: Ласкае ме, няма какво да се лъжем, но си оставам здраво стъпил на земята. Съзнавам слабостите си, известно ми е, че има още много хляб да изпапкам преди да (ако изобщо мога) се нарека „постигнал нещо”.

КС: Разкажи ни как приемаш критиката. Ясно е, че в България се тачи хейтърството. Имал ли си лош експириънс с него?

ДЦ: Критиката и хейтърството за мен са различни понятия. Едно е да кажеш: „Можел си да го да напишеш и по-добре!”, съвсем друго е: „Не съм те чел, ама не ми и трябва, за да знам, че от тебе нищо не става!” Чак с такава злоба по мой адрес май не съм се сблъсквал.

КС: Няма и месец откакто прочетох антологията „Вдъхновени от Краля” отново на издателство „Gaiana”. Вътре има твой разказ. Фен ли си на Стивън Кинг? Би ли споделил мнението си за антологията и за авторите в нея?

ДЦ: Споменах за разказа си по-горе. А Стивън Кинг не го сменям за хиляди Фокнъровци, Хемингуеевци и всякакви там Нобелови лауреати за литература (лично мнение, с което не искам да ангажирам никого). Стивън Кинг е Школа, писател - хамелеон, който може да ти напише еднакво увлекателно исторически, фентъзи, криминален, хорър роман или най-простичка, но същевременно сграбчваща сърцето житейска история. Имах удоволствието да прочета и антологията „Вдъхновени от Краля” непосредствено след излизането й в края на миналата година. Качествена селекция от произведения на талантливи български автори, с част от които вече се познавам лично или задочно. Респект към труда на всички тях!

КС: Ще те питам още един дежурен въпрос: Ако имаше шанса да избираш с какво да се занимаваш, какъв щеше да е изборът ти?

ДЦ: Собственик на антикварна книжарничка.

КС: Какво мислиш за българските писатели, има ли хляб в тях или повечето са графомани и бездарници?

ДЦ: Ще се спра върху любимите ми жанрове – фентъзито и хоръра или както обичам да ги наричам  – „литературния ъндърграунд”, защото в по начало свития ни пазар, тая ниша е съвсем тясна. През последните години изчетох доста родни автори и съм приятно изненадан. Разбира се, забелязват се несъвършенствата – липсата на адекватна реклама, бутиковите тиражи и трудната откриваемост, понякога недостатъчно изпипаните корекция или редакция, но пък всичко в ъндърграунд литературата (важи и за музиката) е истинско, изстрадано, контактът читател-творец почти винаги е изключително близък, а това за мен е най-важното.

КС: Кои са любимите ти български писатели и защо?

ДЦ: Е-е-е, няма как да се вместят всичките в този отговор, а и на прима виста рискувам да пропусна доста имена. Нека отговоря малко по-разчупено – според читателското ми тефтерче български автор за 2014 година, с девет прочетени от него книги, е Андрея Илиев.

КС: Изключително много ти благодаря за това интервю. Пожелай нещо на нашите читатели.

ДЦ: И аз благодаря! На читателите – повече вяра в българските ъндърграунд творци, повече градивна критика и по-малко хейт!

Интервю със СИБИН МАЙНАЛОВСКИ

Веднага след ревюто на чудесния сборник с разкази на Сибин Майналовски - "Сянката", представям на Вашето внимание и едно много интересно интервю с автора, което той даде специално за моя блог. В него ще намерите отговори на въпросите относно творчеството на старозагореца, личните му планове за бъдещето и още куп други неща.

КОСТА:

Здравей, Сиби! За мен е истинско удоволствие, че имам възможност да взема това интервю от теб. Как си?

СИБИН:  

Благодаря, удоволствието е мое. Преди месец приключих една петгодишна връзка и болката и разочарованието се канализираха в писане, така че в момента приключвам 16-и нов разказ... Очевидно поговорката „Всяко зло за добро“ най-накрая се оказа вярна :)

КОСТА:

Съвсем наскоро излезе новият ти сборник с разкази „Сянката”. Знам, че не ти е за първи път да държиш в ръце своя книга, но какво беше усещането, когато разлисти страниците й? 

СИБИН: 

Е, всъщност ми е за пръв път, що се отнася до чисто моя книга – всичко друго бяха сборници. Когато разкъсах амбалажната хартия и извадих едно копие, първата ми работа бе да вдъхна аромата на прясното печатарско мастило. Нищо не може да се сравни с това – електронни четци, таблети, смартфони... не! Усещането да държиш томчето в ръка, да чувстваш допира на корицата и да си кажеш „Ето – една мечта по-малко“... това наистина няма конкуренция.

КОСТА:

Разкажи ни малко повече за „Сянката”. Как се роди идеята за подобна колекция, какви произведения съдържа – нови или събрани от цялостното ти творчество, в какъв жанр са, някоя интересна случка около процеса на издаването. Къде може да се намери?

СИБИН:  

„Сянката“ съдържа 24 разказа, които са разхвърляни доста във времето – например, „Мракът и дъщеря ми“ е толкова стар, че вече не помня коя година беше написан (включен е в книжката като бонус, защото очевидно много се харесва на читателите), докато „Ъгълът“ и „Клуб 13“ бяха написани (и съответно включени в сборника) буквално дни преди предаването на книгата за печат. Малка скоба – тези два разказа се публикуват за пръв и единствен път – няма ги в блога ми, няма ги по сайтовете за споделяне на литература... направо библиофилска рядкост :) Що се отнася до жанровете, в „Сянката“ има за всекиго по нещо – има хумористична фантастика в традициите на Робърт Шекли и Айзък Азимов, има чиста научна фантастика, има пародийно фентъзи, традиционно фентъзи... и хорър, разбира се – за човек, който ляга и става с книги на Стивън Кинг, щеше да е срамота, ако няма ужаси :)

Книжката беше дадена за печат в началото на месец март тази година, но излезе в края на април – голяма мъка беше, даже имаше моменти, когато си мислех „Ами явно не й е писано“... Слава богу, всичко това вече е минало – да са живи и здрави и печатницата, и издателят ми от „Топ Преса – югозападният таблоид“, и „Фабрика за книги“, та дано след време да се появи и втора книжка :) Странен факт бе, че по данни на фенове „Сянката“ първоначално липсваше в родния ми град Стара Загора и в града, в който бях прекарал 15 години от живота си – Велико Търново. След сигнал до разпространителите пропускът бе поправен и сборникът може да се намери почти навсякъде, където има големи книжарници – „Хеликон“, „Грийнуич“, „Сиела“, „Букпойнт“ и др., а също и в Интернет-магазините.

КОСТА:

Според теб „ще има ли хляб” за българските творци в бъдеще? Не искам да навлизам в политически въпроси, но все пак ново правителство, може би нови надежди?! Смяташ ли, че скоро ще се промени положението в страната и българинът, който принципно предпочите чужди автори и дори игнорира българските, ще си отвори очите за родното?

СИБИН:  

Значи тук типичният за българина песимизъм, който отрича всичко и всички, се сблъскват с чисто човешкото ми желание да не е така. Новото правителство едва ли ще промени нещо – тук ми идва наум старата приказка за „новия бардак със старите...“ :) Надеждата ми е в читателя като личност – искрено вярвам, че на народа ще му писне да чете блудкави и изсмукани от пръст фентъзита в по 20 тома, за светещи вампири и влюбени зомбита и ще започне да дава шанс и на българските автори. А разнообразието на БГ-пазара вече е голямо и има какво да се прочете.

КОСТА:

Не отдавна излязоха и други два твои сборника с разкази – „Мракът и дъщеря ми” (2011) и „Кръчма „Зелената котка”” (2011). С какво се различават те от „Сянката” и с какво се доближават до него? Представи ни ги с няколко думи. 

СИБИН: 

Първо, и двете са електронни книги, тоест, никога не са излизали като хартиено издание. „Кръчма „Зелената котка“ е опит да бъдат събрани на едно място всички разкази, които са обединени от идеята за кръчма, която съществува едновременно във всички времепространствени линии, за Тъмня Маг Тери Сторн, за борбата му с пишман-прелъстителници и дърти използвачки... „Зелената котка“ е една цяла вселена и не е чудно, че каквото и друго да напиша, феновете на поредицата продължават да ме врънкат за ново и ново разказче от тази серия :) Затова се надявам, че един ден и тя ще види бял свят на хартия – естествено, с нови попълнения!„Мракът и дъщеря ми“ също е сборник, но с доста по-стари неща, включително и няколко есета и разкази, които по принцип не бих включил в хартиено издание, но тогава се възползвах от възможността да направя „по-дебела“ (ако това може да се каже за електронно копие) книга.

Общото между „Сянката“, „Кръчма „Зелената котка“ и „Мракът и дъщеря ми“ е, че всеки един разказ, всяка дума и всяка запетайка са лично изстрадани. Когато Тъмният Маг е зарязан и сърцето му е разбито за пореден път, когато някой се е свил в ъгъла на стаята и плаче, всичко това значи, че авторът, тоест, аз, е чувствал абсолютно същото в един или  друг миг от живота си. „Книгата е парче димяща съвест“ – лафът е на Борис Пастернак и аз лично се подписвам под него с две ръце!

КОСТА:

Искам да ти задам един въпрос, който живо ме вълнува и не го пропускам, когато имам възможност да разговарям с хора на изкуството, а именно, как стана писател?

СИБИН: 

Ами... помня ли и аз вече :) Беше доста отдавна – през 1997 година, тогава бях приключил поредната си разочароваща връзка... И всъщност седнах в едно заведение във Велико Търново – „12-те стола“, жалко, че вече го няма – и цялата ми болка се изсипа върху един кариран лист от ученическа тетрадка, който си поисках от барманчето. Останах учуден от лекотата, с която се пишеше разказът – тогава работех като журналист и бях свикнал да пресъздавам вече станали събития, но да си ги измислям...? Тогава разбрах, че си имам ново хоби, което да ме отвлича поне отчасти от разочарованията в живота ми...

КОСТА:

Дебютът ти е през далечната 1998 година в списание „Върколак”, едно издание, което лично аз много уважавам, не само заради високото качество на произведенията, но и заради смелостта на издателите да поставят рамо до рамо български творци и чуждестранни. Нашите определено не отстъпват, а при положение, че нямаме създаден „процес” за издаване на родни автори, не мислиш ли, че това е повод да се гордеем с българското?

СИБИН:

Наистина – евала на Агоп Мелконян, лека му пръст, че бръкна в джоба си и извади средства, за да направи нещо, което много отдавна липсваше на българския пазар! Такова списание и сега не би било излишно, защото с две ръце съм готов да се подпиша – българските автори по нищо не отстъпват на западните си колеги, освен може би по обем. Веднага пояснявам защо е така – повечето пишем разкази, защото нямаме време и средства да се нагърбим с цял роман, който след това я излезе, я не, забутан от „патриотично настроените български издатели“ (сарказмът е преднамерен!). А докато ние стискаме палци в някое списание или сборник да публикуват наш разказ, Дж. Р. Р. Мартин и Брайън Сандърсън изливат тонове (и томове) шлака, защото отдавна си имат договорчетата за 2347 книги в джобовете...

КОСТА:

Смяташ ли, че в днешно време на феновете на жанра фантастика им липсват издания като „Върколак”, „Космос”, „Зона F”, „Фантастични истории” и много други, които съществуваха в миналото?

СИБИН: 

О, „Космос“ още не мога да го прежаля! Надали минава и седмица, в която да не се съберем „четящата гилдия“, да седнем на чаша водка, бира или нещо от този род и да не си припомним какво бижу беше то... Вече казах – да, трябва да има такива издания... не мога да разбера защо по будките на разпространителите се появяват все нови и нови боклуци от рода на „Валутите на света“, „Камъните на света“, „Самолетите на света“, а няма един издател, който да удари с юмрук по масата и да каже „Аз пък не искам да пера пари – искам да направя едно периодично издание за любителите на фантастика, фентъзи и хорър!“...

КОСТА:

Доста хора те обвиняват, че произведенията ти са антифеминистки? Вярно ли е това или просто на някои им е трудно да преглътнат истината?

СИБИН: 

Ако някой ден срещна жена, която да не ме използва само за секс, ремонти, оранжеви перденца, гледане на деца и помощ в домакинството, аз ще съм първият, който ще излезе напред и ще каже: „Да, сбърках, не всички жени са отвратителни!“. Засега обаче 20 и кусур години история и доста голямо количество провалени връзки по вина на жените говорят обратното. Изпитвам бяс – жив, изгарящ бяс – когато чета по женски списания и гледам по сълзливи ТВ-предавания как жените били онеправдани, как им се падали все идиоти, които ги биели и си изпивали заплатата... А когато попаднат на такъв като мен, който ги носи на ръце, започват да мрънкат „Ти не си истински мъж, щом не можеш да забиеш един гвоздей“ и т. н., след което отиват в дискотеката, хващат един мускулест малоумник... и след това плачът по форуми и телевизии започва отново. Мили дами, искам да споделя една своя максима, която датира от далечната 1999 година: „Ако бъркаш в тоалетната, няма как да очакваш, че ще извадиш торта оттам“. Престанете да се оплаквате колко сте изстрадали, защото вече става смешно.

Съжалявам, ако с разказите съм обидил някого или някоя. Всяка една дума с антифеминистична насоченост е адресирана към конкретна, точно определена жена, не към всички като цяло. И всяка една от тях знае в кой разказ би следвало да се припознае. Ако някоя друга се оприличава с героините ми – съжалявам.

КОСТА:

Знам, че си почитател на по-тежката музика. Би ли ни разкрил какво те вдъхновява? Кои автори харесваш, кои са любимите ти книги, филми, рок-групи?

СИБИН: 

Списъкът с любимите ми групи е доста клиширан: Deep Purple, Metallica, Scorpions, Helloween, Avantasia, Black Sabbath и така изреждане до утре сутрин :) А, да, щях да забравя „Demons and Wizards“, от чиято обложка е повлиян разказът ми “Symphoniae Mortuorum” :) От авторите на първо място слагам Стивън Кинг, защото няма по-велик от него (да ме прощават Лъвкрафт и Дийн Кунц...). От филмите – също... ако някой не е гледал „Зеленият път“, „Rose Red“ и „Изкуплението Шоушенк“, мога само да му изкажа съжалението си. Е, ако след това ми спомене „X-Men”, “Star Wars” и „Вавилон 5“, може и да му простя :) Любимо произведение – „Пикник край пътя“ на братя Стругацки... велико! Автори, които препрочитам поне веднъж на месец – Лоис Макмастър Бюджолд и Робърт Шекли. Ненадминати! Най-тъжният автор, който съм чел, е Рей Бредбъри... това не е проза, това е поезия, рафинирана мъка върху бал лист, подгизнал от сълзи. Най-скучният – Станислав Лем (извинявай, Маестро, но дори Дж. Р. Р. Мартин не може да се сравнява с прословувите ти километрични описания и философствания...).

КОСТА:

В допълнение на по-горният въпрос, за кои теми обичаш да пишеш?

СИБИН: 

В последно време съм наблегнал на хоръра, но ужасите в никакъв случай не са ми самоцел и средство за привличане на читателска аудитория. Напротив – това е кристално отражение на онова (нямам дума, с която да го опиша), което ври и кипи в душата ми след всичките унижения и оскърбления, на които ме подложиха жени, тъщи и останалата гмеж :) Иначе, когато ми е по-спокойно, се връщам към разказите в стил „Шекли“ – тънкият, неподправен хумор, който показва, че във всяка една ситуация, па била тя и с космическо-извънземен привкус, може да се намери нещо забавно, което да те накара да се посмееш и да забравиш за всекидневните проблеми.

КОСТА:

Кое твое произведение ти е най-присърце и защо?

СИБИН: 

Ще рискувам да кажа „Специален ден“ – един от последните разкази, които написах... той се роди за нула време, без редакция, без запъване... просто седнах и докато се усетя, вече беше готов :) Надявам се да го включа в следващата книга. От старите – „Мракът и дъщеря ми“. Същата работа – когато седнах да прочета какво съм написал (беше в Смолян...), не можех да повярвам, че това е излязло изпод моята химикалка за 10 стотинки... :)

КОСТА:

Какво би посъветвал младите хора, които са решили да се занимават с писане? Все пак си от доста време в този „бизнес” и както се казва „не питай старило, питай патило”.

СИБИН: 

Да не изпадат в капана на стария виц „Чукча не читател – чукча писател“. Преди да седнеш и да започнеш да пишеш, трябва да си изчел един тон книги, да вникнеш в чуждите стилове и полека-лека да откриеш този, който ти е най-близо, да го „наточиш“ и да започнеш да твориш. Другото нещо, което е много важно, но никой не го спазва в последно време – моля ви, учете правопис и пунктуация! Едва ли някой издател ще седне да ви обърне внимание, ако ръкописът ви е пълен с липсващи запетайки, „човекА каза“ и „скунфузно“.

КОСТА:

Преди няколко дни открих, че освен с писане се занимаваш и с превеждане. Продължаваш ли да упражняваш този „спорт” или имаш по-интересни занимания?

СИБИН: 

За съжаление не съм превеждал от много отдавна. Имах три книги, преведени за ИК „Бард“, но точно в онзи период на живота си нямах нито време, нито средства да се занимавам с това. А понастоящем вече „пазарът“ на преводачите е разпределен между шепа хора и ще е доста трудно да се завърна в този бизнес :) От време на време правя преводи за сайтовете за субтитри, но със спирането на „Доктор Хаус“ и това ми хоби позалезе...

КОСТА:

Четеш ли български писатели? Имаш ли любим БГ автор?

СИБИН: 

С риск да обидя съвременните автори, ще кажа Иван Мариновски. „Космосът да ти е на помощ, Александър“ е епична книга, достойна за всеки западен автор и направо плачеща за екранизация. Жалко е, че авторът почина, преди да напише продължението... и е жалко, че някой не се наеме да напише втори том – така, както Сандърсън продължи „Колелото на Времето“.

КОСТА:

Какви са ти творческите планове за в бъдещето? Работиш ли над някой нов интересен проект? Какво да очакваме от Сибин Майналовски в бъдеще?

СИБИН:  

Както казах и в началото, пиша като побъркан :) Вече е готов „скелетът“ на една евентуална втора книжка, която по съвет на моя добър приятел и колега Бранимир Събев ще се казва „Черните рози“ (на един разказ отпреди десетина години, който обаче не е загубил нито грам от привлекателността си). Дотук са готови над 120 страници... а колко ще стане общо, зависи от това доколко ще ми се разиграе музата... и дали все пак ще има интерес към „Сянката“, защото няма да има смисъл да залагам на втора книга, ако хората не оценят по достойнство първата. Засега продажбите, да чукна на дърво, вървят добре. Времето ще покаже дали ще е така и занапред...

КОСТА:

Разкажи ни с няколко думи какъв човек е Сибин Майналовски.

СИБИН: 

Аз съм човек, който обича да е сам, но мрази да е самотен. Човек, който обича жените, но мрази номерцата им. Човек, който обича да се смее, но за съжаление прекалено често плаче. Човек с много приятели, но без „доживотен приятел“ – жена в стил „докато смъртта ни раздели“. Човек, който пише за ужаси, но мечтае за любов.

Мисля, че това е достатъчно като себеописание – останалото е в разказите ми, четете между редовете :)

Интервю с АЛЕКСАНДЪР ДРАГАНОВ

Изключително ми е приятно да представя на Вашето внимание последващото интервю с един човек, когото много уважавам. Той е писател, преводач, организатор и огромен поддръжник на жанра фантастика като цяло. Повечето хора го познават като главно действащо лице зад проектите „Цитаделата” и Националния клуб за фентъзи и хорър „Конан”. Името му е Александър Драганов, а в по-долните редове той ще ни разкаже за себе си, както и за миналите, настоящите и бъдещите си начинания.

КОСТА:

Здравей, Сашо, много се радвам, че се съгласи да дадеш интервю за моя блог. Как си?

АЛЕКСАНДЪР:

Като махнеш лошото, отлично! Шегата настрана, аз благодаря на теб за възможността да дам това интервю. Както ти казах и във Facebook, аз охотно отговарям на въпроси – като пенсионер.

КОСТА:

Ти си човек, който се занимава с много неща – пишеш, превеждаш, участваш активно в Националния клуб за фентъзи и хорър „Конан”, главно действащо лице си на сайта „Цитаделата”. Нахално ли ще е ако те попитам коя от по-горните дейности ти е най-присърце?

АЛЕКСАНДЪР:

Истината е, че аз не разделям тези свои дейности. Приятелите в клуба, работата по сайта, преводите и писането са все части от моята голяма страст – фентъзито. Не бих могъл да избера само един аспект от нея, за да кажа, че ми е най-присърце. Голямо удоволствие изпитвам и при писането на собствена творба, и при превода на нещо велико като книгите на Рик Риърдън, разбира се. Голяма радост и гордост е да гледам как сайта се развива, но незабравими са и срещите с приятелите от клуба всяка събота. Всички тези неща ми доставят удоволствие по различен начин.

КОСТА:

Би ли ни разказал малко повече за „Цитаделата” и каква беше идеята зад създаването на този сайт?

АЛЕКСАНДЪР:

Сайт „Цитаделата“ е създаден от Васил Мирчев – младши, синът на големия наш режисьор, известен с филми и сериали като „Голямата победа“ и „Неочаквана ваканция“. Аз се присъединих към екипа по-късно, като водеща роля заех с фенщина – чета и пиша много. За самото съществуване на сайта обаче трябва да благодарим на Васил, на който ще съм вечно признателен, че в един момент ми повери основната работа в „Цитаделата“. А иначе идеята е проста – една страница в Интернет, направена от и за феновете!

КОСТА:

Известен си с преводите си на любими фентъзи книги. Би ли ни разкрил върху какво работиш в последно време и с какво ще зарадваш читателите на този жанр?

АЛЕКСАНДЪР:

В момента работя по „Голиат“. Това е третата и последна книга от поредицата „Левиатан“ на Скот Уестърфийлд, един алтернативен прочит на Първата световна война, в който Германия и Австро-Унгария са развили стиймпънк технологии, базирани до голяма степен на откритията на Никола Тесла и воюват срещу Великобритания, Франция и Русия, които са „Дарвинисти“ и еволюират невероятни чудовища по изкуствен път. Книгите са мното интригуващи, със запомнящи се главни герои и се четат леко, макар за превод да не са особено лесни. Встрани от това с нетърпение очаквам да получа текста на „Домът на Хадес“ – четвъртата книга от великолепната поредица на Рик Риърдън „Героите на Олимп“, която отново ще ни срещне с един от най-популярните герои на съвременното фентъзи – Пърси Джаксън, през чиито поглед можем да видим някои от най-интересните старогръцки легенди и митове в съвременен прочит.

КОСТА:

Как един преводач превежда една книга? Можеш ли да ни разкажеш с няколко думи?

АЛЕКСАНДЪР:

Навремето колегата Валерий Русинов ми беше казал, че преводът е като жената – или е хубав, или е верен. Тази поговорка, макар и опростено, илюстрира чудесно основната задача на преводача – да предаде текста на английски така, че да звучи добре на български. За мен това се получава, когато работиш с желание. Дори и ако книгата не ти е много интересна обаче, трябва да дадеш всичко от себе си, за да не разочароваш читателя. Аз съм имал своите грешки като преводач, но мисля, че работя по книгите с любов и това се усеща от феновете, затова не съм бил критикуван особено остро дори за по-сериозни грешки.

КОСТА:

След въпросите за „Цитаделата” и преводаческата ти дейност, следва такъв и за писането ти. Как точно стана писател?

АЛЕКСАНДЪР:

Това беше толкова отдавна, че вече не си спомням точно. Първата ми история мисля беше фенфик, в който сглобих сюжетите на две детски предавания по телевизията. По-късно започнах да пиша и свои неща, макар че продължих с фенфиковете до сравнително късно. В 9-ти клас основах фентъзи клуб за писане в Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК), където няколко души четяхме „книгите“ си (написани в тетрадки) един на друг. По-късно имах щастието да публикувам няколко разказа в списание „Фентъзи Фактор“, получих покани за участие и в сборниците „Звяр Незнаен“ и „Замъкът на престола“. През 2008-ма имах възможността да издам и собствена книга – „Перлата на феникса“, с която започна „Хрониките на Ралмия“, а след това съм участвал в още два сборника – „Мечове в леда“ и „До ада и назад“. Паралелно с това публикувах много свои неща и в „Цитаделата“, като всичко това накуп продължава да ме оформя като писател и до ден днешен, заедно с книгите, които чета, разбира се. Може би най-интересните литературни опити, които съм правил обаче са риалити-романите на Българското Национално Радио. Това е изцяло нов жанр, в който няколко автора създават история на живо в студиото на радио „София“, като никой не знае какво е подготвил другия. Това се случва в няколко поредни предавания и понякога се получават много интересни резултати. Благодарен съм както на Адриан Лазаровски, така и на водещите Емил Янев и Кин Стоянов за възможността да участвам в няколко такива проекта, като имах основна роля в изготвянето на два от тях – фентъзито „Вечер в скрития квартал“ и „Пациентът“, което е хорър.

КОСТА:

Работиш ли над нещо ново? Можем ли да очакваме книга втора от „Хрониките на Ралмия”.[1]

АЛЕКСАНДЪР:

Книги втора, трета, четвърта, пета и шеста от „Хрониките на Ралмия“ се появиха в Интернет и все още могат да се намерят там. Веднага давам и линк:
http://citadelata14.data.bg/p/files/%D0%A5%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%A0%D0%B0%D0%BB%D0%BC%D0%B8%D1%8F

За съжаление книгите не можаха да получат професионална редакция и да видят бял свят на хартия поради особеностите на българското книгоиздаване и най-вече разпространение, за които не бих искал да влизам в детайли тук.

КОСТА:

Съставител и участник си в сборника с разкази „Мечове в леда”. Доста успешен проект, още повече, че това е един леко пренебрегван жанр от българските творци. Можеш ли да ни разкажеш нещо интересно около процеса по събирането на творбите и издаването на книгата?

АЛЕКСАНДЪР:

Идеята за „Мечове в леда“ се появи малко случайно. Дълго време исках да напиша своя история за елфи на мрака и така се родиха „Сказания за ледената планина“, в които запознах читателя с героя Алтиарин. В същото време моят добър приятел Бранимир Събев ми посвети „Кулата на сребърното езеро“, която е страхотен разказ в жанра „Меч и магия“ и подобно на Сказанието е със зимен декор. И понеже много обичам снега и зимата, реших да впрегна още няколко млади автора от клуба и така създадохме „Мечове в леда“. За издаването, което стана благодарение на „Екопрогрес“ основна заслуга носи Бранимир Събев. Без него този проект нямаше да види бял свят.

Най-интересното за „Мечове в леда“ обаче бе премиерата на книгата, която съвпадна (нарочно, естествено) с церемонията по връчването на Годишните награди на Националния Клуб за Фентъзи и Хорър. Дойдоха много страхотни млади хора (част от които и ослепително красиви момичета), които си купиха книгата и ни наобиколиха за автографи. Беше магическо преживяване.

КОСТА:

Ще споделиш ли с нашите читатели откъде черпиш идеите си? Кои са любимите ти автори? Книги? Каква музика слушаш? На какви други изкуства се прекланяш, освен тези, които практикуваш?

АЛЕКСАНДЪР:

Идеи черпя от много места – от книгите, които съм прочел, филмите, които съм гледал, старите митове и легенди, красиви фентъзи илюстрации, а понякога и случки от живота. Вдъхновението ми най-често идва с хубавата музика. За мен това най-често означава музика от филми или трейлъри. Изключително много харесвам саундтраковете на композитори като Ханс Зимър, Джон Уилямс, Хари Грегсън-Уилямс, Патрик Дойл, Дани Елфман, Кристофър Дрейк, Кристоф Бек, Енио Мориконе, а също и композициите за трейлъри на Audiomachine и Two Steps from Hell. Отделно от това слушам почти всякаква музика, стига да е хубава.

Любимите ми автори и книги са много, но все пак бих изтъкнал творчеството на писатели като Дж.К. Роулинг, Тери Брукс, Реймънд Фийст, Дейвид Едингс и Саймън Р. Грийн. Най-любими обаче са ми книгите от поредиците „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“ и „Героите на Олимп“ от Рик Риърдън, които дават нов, съвременен и много забавен прочит на старогръцките легенди и митове. Пърси Джаксън освен това е и любимият ми фентъзи герой.

Както може би ви е подсказал музикалния ми вкус, аз много обичам да гледам и филми. За хората, които ме познават в Интернет не е голяма тайна, че съм голям фен на „Междузвездни войни“, а също и на филмите за Батман. Падам си още по екранизациите на любими фентъзи книги като „Хари Потър“, „Пърси Джаксън“, „Хрониките на Нарния“ и „Ерагон“. Извън фентъзито се прекланям пред уестърна „Имало едно време на Запад“ от Серджо Леоне, а понякога се забавлявам искрено и с френски комедии като „Руби и Кантен“, „Такси“, „Уасаби“.

КОСТА:

Кое свое произведение обичаш най-много и защо?

АЛЕКСАНДЪР:

Най-много обичам поредицата истории за черния елф Алтиарин и вампира Римиел, започнала със „Сказания за ледената планина“ и продължила със „Замъкът в мъглите“ и „Водопадът на зората“. Това са най-епичните произведения, които съм писал, героите в тях са ми най-интересни и самият свят ми допада най-много.

За тези, на които им е интересно, ето линкове към историите:
- „Сказания за ледената планина“

http://citadelata.com/index.php?show=2883

- „Замъкът в мъглите“

http://citadelata.com/index.php?show=3972

-  „Водопадът на зората“

http://citadelata.com/index.php?show=4181

КОСТА:

Какво би посъветвал младите хора, които са решили да се занимават с писане?

АЛЕКСАНДЪР:

По принцип това не е най-доходоносното занимание в България и не знам дали е редно да го препоръчвам, но пък ако човек има потребност да пише, няма как да го подтисне. Съветът ми е банален – вярвайте в себе си и не се отказвайте, каквото и да става.

КОСТА:

Какво мислиш за българските критици? На ниво ли са те и могат ли да помогнат на един писател да се развива?

АЛЕКСАНДЪР:

Мнението ми за българските критици като цяло е много ниско. Според мен критикуването е национален спорт в България и е много трудно да намериш нашенец, който да е доволен от нещо, каквото и да е то. Сякаш винаги първо търсим лошото, отрицателното, гледаме да похулим човек, без да мислим за това какви усилия е вложил той в труда си, а ако става дума за книга – с колко любов е изградил света и героите си и с каква нервност е решил да предложи произведението си пред публика. Повечето критици у нас са изключително озлобени хорица, които най-много обичат да мразят.

За щастие има и изключения. Ценни съвети в писането и градивна критика, която ми е помагала съм получавал от писатели като Пламен Митрев, Иван Атанасов от списание „Фентъзи Фактор“, Адриан Лазаровски, Бранимир Събев, Христо Пощаков. Насочваща критика в действие, която ме е карала да поправям фалове в движение съм получавал от водещите Емил Янев и Кин Стоянов в предаванията за Български риалити романи. Встрани от това качествени ревюта на български книги съм чел от споменатия вече Бранимир Събев в блога “The Dark Corner”, от Весислава Савова, от Христо Блажев и разбира се, от писателя Иван Русланов в „Цитаделата“.

КОСТА:

В последно време излязоха доста качествени книги на родни автори. Няма как да не спомена сборникът с разкази на Бранимир Събев „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, „Отвъд страха” на Донко Найденов, „Завладей Българките” на Адриан Лазаровски, антологията „До Ада и назад”, „Странноприемницата” на Явор Цанев, „Сянката” на Сибин Майналовски, „Апартаментът” на Спасимир Тренчев. Имаш ли любим български писател?

АЛЕКСАНДЪР:

Вярно е, че българските фантастични книги напоследък преживяват истински ренесанс, като към споменатите от теб заглавия бих добавил още „Черният ангел – раждането на един от нас“ от Иван Русланов, „Зеницата на смъртта“ от Силвия Петрова, „Недосегаем“ от Кристиян Малинов. За любими български писатели обаче трябва да се върна много по-назад, към епохата на книгите-игри и по-специално към Любомир Николов, който, макар и под западни псевдоними (Колин Уолъмбъри и Тим Дениълс), твореше невероятни интерактивни приключения като „Замъкът на таласъмите“, „Гората на демона“, „Нощта на върколака“, „Господарят на зверовете“ или „Трите камъка на съдбата“. Макар и с игрови характер, тези книги имат най-добрият стил, който съм виждал от български автор, а книгите-игри като цяло бяха нещо прекрасно, което за съжаление убихме сами с простащина и злоба. Освен Любомир Николов, харесвах много приключенията и на Георги Миндизов (Джордж М. Джордж), а също и на Александър Султанов и Богдан Русев (Ейдриън Уейн и Робърт Блонд). Встрани от книгите-игри бих изтъкнал „Повелителят на зората“ от Пламен Митрев, прекрасна българска книга за Конан Варварина, „Нашествието на грухилите“ от Христо Пощаков, което е една наистина остроумна фантастична книга, поредиците на Елена Емануилова. Като цяло смятам, че има много добри български автори, но често им пречим, било с безразличие, било с откровена омраза. Докато не преодолеем този манталитет българските фентъзи и фантастика няма как да се развият.

КОСТА:

Какво мислиш за съвместното писане? Би ли написал разказ или роман в съавторство с някого? Ако да – с кого?

АЛЕКСАНДЪР:

Предлагали са ми, но не. Обичам да имам пълен контрол над това, което пиша. Изключение правят риалити-романите, които съм правил в радио „София“.

КОСТА:

Какви са ти творческите планове за в бъдещето? Работиш ли над някой нов интересен проект?

АЛЕКСАНДЪР:

В момента работя над сборника „Мечове в града“, в който отново ще се съберем автори от Националния Клуб за Фентъзи и Хорър, като темата е съвременно градско фентъзи. Моята история се казва „Тримата пазители и златната ябълка“ и е съвременна интерпретация на старата приказка. За нея бях повлиян от творчеството на Ангел Каралийчев – още един любим мой български автор.

КОСТА:

Разкажи ни с няколко думи какъв човек е Александър Драганов.

АЛЕКСАНДЪР:

Какъв човек съм могат да кажат най-вече другите, но се надявам освен запален фентъзи фен да съм и добър приятел с чувство за хумор. Може би потретът ми няма да е пълен, ако не кажа, че съм голям фен на Формула 1 и автомобилните надпревари като цяло. Това е другата ми голяма страст, освен фентъзито :)

---

[1] Първата книга от поредицата, „Перлата на феникса” излезе през 2008 година.