ЯВОР ЦАНЕВ - Странноприемницата

АВТОР: Явор Цанев
ЗАГЛАВИЕ: Странноприемницата
ИЗДАТЕЛСТВО: Gaiana
Година: 2013
Страници: 166
Жанр: Хорър, Фантастика, Съвременни разкази
Рейтинг в GOODREADS: 4.89 / 5 от 53 гласували
Цена: 12 лв

       Изключително ми е приятно всеки път, когато се сблъскам с хубаво българско произведение и трябва да призная, че в последно време все повече родни творци ме радват с литературните си “картини”. Едва привършил книгата, изпитвам нужда да споделя емоциите си с приятели и фенове, търсещи същото като мен - четиво, с което да си прекарат приятно времето и да се отделят от света на реалното, заменяйки го с един по-невъзможен и по-привлекателен заместител.

Понякога ми е трудно да опиша с думи текстовете, които са ме впечатлили, да представя максимално добре идеята или намерението на автора, да покрия с разбиране цялата територия на произведението. Няма и да се опитвам, защото всеки човек си възприема нещата чрез своята призма за света и сам преценява кои съвети да използва и над кои да се надсмее. Моята работа е да посоча точките, които може и да бъдат интересни за масовия читател, онзи същият, който по цял ден търси информация за любимите си автори и произведения, които не се намират лесно.

Ще започна от тук: Да, българските творци не издават книги ежегодно, нито пък имат възможност да работят с цял екип върху писанките си, но това определено не е причина, за да не пишат качествена проза. Примерите днес са пределно красноречиви, ще спомена няколко от съвременните творци, които лично мен ме вдъхновяват и впечатляват с всяко свое следващо произведение, няма как да не спомена Адриан Лазаровски с неговите оригинално-класически хорър изпълнения, Бранимир Събев с разнообразните си истории, изпълнени с кръв, секс и мощ, Донко Найденов с викторианското изразяване в неговите приказки на ужаса, Александър Драганов, Сибин Майналовски, Ради Радев, Весислава Савова, Васил Велчев, Спасимир Тренчев, Мариян Петров и още много други. Списъкът е дълъг, което доста ме радва. България заслужава да има талантливи писатели.

В настоящото ревю ще ви запозная с поредната българска книга, която си струва всяка вложена секунда, както в изготвянето й, така и в прочитането й. Става въпрос за вторият сборник с разкази на Явор Цанев, един човек, който влага почти цялото си време в популяризиране на фантастиката като цяло. Първата колекция на автора излиза през 1996 година и носи заглавието “Избраникът”. Освен нея Цанев публикува и редица поетични произведения под формата на стихосбирки - “Траурни кристали” (1994), “Икон” (1999), “Необходими ангели” (2009) и “Четиристишия” (2009). От 2012 година насам се занимава основно с издаването на списание “Дракус”, което в момента се утвърждава като единственото в България, което събира периодично едни от най-талантливите БГ творци.

В сборникът “Странноприемницата” Цанев слага на едно място разкази, които са писани преди около две десетилетия (между 1989 и 1996). Както самият писател казва в началото на книгата: “Тези разкази написа момчето, което бях преди двайсетина години и на което обещах, че един ден ще ги събера в книга.” Но късите форми въобще не личи да са писани от пубертет с наивни разбирания и модернистични ценности. Момчето, което е сътворило тези разкази е било един узрял за живота индивид, вникнал в основата му и настроил “апаратурата” си така, че да влезе в ритъм с него.

Не за първи път разгръщам страниците на произведение на господин Цанев, така че отворих тази книга с огромни очаквания, защото той вече беше вдигнал “онази летва”, за която всички говорят, прекалено високо. Толкова, че дори и космическите кораби на Робърт Хайнлайн да не могат да ги достигнат.

            Ще ми се да представя разказите, един по един, макар да не ми стигат думите да опиша чувствата и емоциите вложени в тях, както и мястото да си изкажа впечатленията и възхищението. Така че ще се спра само на няколко от творбите. Искам да предупредя, че тук, в тази колекция, става въпрос за сериозна литература, художествена, такава каквато няма да се хареса от хора, чиито единствени предпочитания към произведенията са да има армии извънземни, космически войни, няколкостотин взривени летателни апарата и милиони изтрепани герои. Явор Цанев не пише за изтъркани сценарии на нискобюджетни холивудски продукции, Явор Цанев пише литература, която лично аз трудно мога да определя. Ако трябва да го сравня с някой от класиците, то определено това ще е Рей Бредбъри, един от любимите творци на автора. Доста от произведенията в сборника ми навяха асоциации и с Теодор Стърджън, с мрачната си сериозност и сериозните си проблеми. Но нека продължа с няколко думи и за произведенията в сборника:

          “Странноприемницата” е разказът дал заглавието на колекцията. В него се натъкнах на няколко невероятни момента, които ме накараха да осмисля литературните си прийоми като писател. Ако някой ме накара да му разкажа накратко за какво става въпрос в тази странноприемница, няма да успея да изпълня молбата му, защото в произведение като това, терминът “накратко” не съществува. Ще ми е необходима цяла вечност.

            “Крилете на бурята”. Това, което аз разбрах от този разказ е, че човек трябва да бъде себе си. Да не се държи като кукла на конци, просто защото някой казва, че така е прието. Защото иначе бурята заплашва да измете боклука от света, наречен предразсъдъци. Много силна история, предадена с похватите на истински майстор-психолог.

         “Като вятър в комина”. Една от редките фантастични истории в сборника. Предадена е малко в стил Робърт Шекли - човеци-извънземно - само че без хумора. Приятен и увлекателен разказ.

            “Таласъмът на таласъма”. Явор Цанев има доста интересно чувство за хумор, което имах щастието да усетя в едно от произведенията му, което за жалост не е намерило място в “Странноприемницата”. Говоря за разказът “ФЛОГ”. Тук, в “Таласъмът на таласъма”, отново се сблъскваме с хумористична история за това, че и таласъмите си имат проблеми със странни същества от техния “друг” свят. Голямо чудо става по едно време, така че по-добре да го усетите, отколкото да се мъча да ви внуша някакви емоции.

            “Избраникът”. Никога не съм предполагал, че авторът би написал разказ с основна тема в него “сатанизма”. Просто някак си от нещата, които е писал до момента, никога не е правил и най-малкия реверанс към дявола и култа към него. “Избраникът” е историята дала заглавието на първия сборник с разкази на Явор Цанев, издаден в далечната вече 1996 година. Навярно тук произведението е претърпяло някаква метаморфоза, за да придобие по-съвременен вид, но определено съдържа много въпроси и проблеми, които продължават да са актуални. Финалът е покъртителен и ме остави с отворена уста. Не очаквах, че нещо на тази тематика би ме впечатлило толкова много.

            “Войните на изкуството”. Помня, че преди много години четох кое е по-правилно да се каже: “войн” или “воин” за човек, който е решил да воюва за нещо. В този разказ се има предвид именно за човек, който води битки, а не за “война” като съвкупност от подобни личности (да ме прощават аналитиците!). Безспорен фаворит за мен. Като човек, който пише и се стреми към издаване, просто не мога да опиша възторга си от подобно произведение. В него е описан свят, в който за да имаш правото да пишеш и да издаваш, трябва да водиш битки на арената и да побеждаваш. Но нима по този начин не изгубваш самият себе си? Това, което представляваш? Отговорите определено ги има. Само трябва да ги откриете между редовете.

            “Часът на мъртвата неподвижност”. Много силен разказ. Прилича на друго произведение от сборника, а именно “Малката кибритопродавачка”. Даже мога да нарека и “Часът...” кавърверсия на “Кибритопродавачката”. Господин Цанев си борави с подобни теми толкова умело, че би накарал и най-добрите световни разказвачи да му завидят. Много силно произведение, много драматично и емоционално. Тук авторът казва десетки неща с няколко думи. Уникален!

“Когато боговете поискат...”. Сблъсках се с този разказ на страниците на списание “Дракус”. Естествено толкова много ми беше харесал, че в сборника отново го прочетох... за трети или четвърти път. Силната страна на почти всички произведения на автора е, че работи върху много сериозни екзистенциални проблеми. Тук случаят е същият, но дава право на всеки читател да си открие собствените изводи от историята. Един жрец, ненаситни богове и хора, които са готови да жертват всичко, за да получат невидимо благоволение. Лудост ли е това или оправдан страх?

“Погледни към страха”. Вторият ми абсолютен фаворит в сборника. Невероятна хорър история, представена по елегантен и изтънчен начин. Трябва да призная, че Явор Цанев се чувства в свои води в този стил и това много ме радва. Страхът на бащата от тъмното се предава и на сина. Но когато родителят решава да научи детето си да се справи с мрака, самият той открива нещо, което го кара да се замисли дали някогашният му страх не е бил обоснован.

“Снежинки в мрака”. Отново разказ, намерил място на страниците на един от броевете на списание “Дракус”. Романтична научнофантастична история, напомняща за великият Рей Бредбъри, а лично на мен и за шедьовъра на Любен Дилов - “Двойната звезда”.

“Мълнията”. Отново романтична история с елементи на фантастика, хорър и драма. На какво ли не е способен човек, за да докаже любовта си на любимата жена. Невероятни идеи, невероятно изпълнение. Дори не си бях и помислял, че може да съществува чак такава обич. Да ме прощават жените, ама този Род (единият от двамата главни герои) е пълно куко. Но пък това не пречи на разказът да е гениален.

“Малката кибритопродавачка (кавърверсия)”. Смятам, че думите ми биха били излишни тук. Похвала за смелостта на автора да експлоатира тази световно известна класика на Ханс Кристиян Андерсен. Справил се е чудесно.

“През други очи”. Какво би станало ако някой друг живееше във вашето тяло? Да, темата не е от най-оригиналните, но начинът, по който е предложена на читателя е на високо ниво. Красота.

Не съм ревюирал всичките разкази не защото не са добри и не го заслужават, а просто защото това не е необходимо. Всяка история на господин Явор Цанев е едно приключение в непознати води. Колекцията е съставена от произведения в различни стилове и жанрове. Цанев е колоритен писател, човек, който не ползва една и съща формула в създаването на хубави разкази. Лично на мен този сборник ми стана един от любимите, а като гледам валящите ревюта и мнения на читатели, не само на мен.

Пожелавам на автора много успехи с книгата и вече гледам напред в бъдещето към новата книга, която по непотвърдена информация се очаква около месец октомври на тази година.

Оценка: 10/10 

Интервю с АЛЕКСАНДЪР ДРАГАНОВ

Изключително ми е приятно да представя на Вашето внимание последващото интервю с един човек, когото много уважавам. Той е писател, преводач, организатор и огромен поддръжник на жанра фантастика като цяло. Повечето хора го познават като главно действащо лице зад проектите „Цитаделата” и Националния клуб за фентъзи и хорър „Конан”. Името му е Александър Драганов, а в по-долните редове той ще ни разкаже за себе си, както и за миналите, настоящите и бъдещите си начинания.

КОСТА:

Здравей, Сашо, много се радвам, че се съгласи да дадеш интервю за моя блог. Как си?

АЛЕКСАНДЪР:

Като махнеш лошото, отлично! Шегата настрана, аз благодаря на теб за възможността да дам това интервю. Както ти казах и във Facebook, аз охотно отговарям на въпроси – като пенсионер.

КОСТА:

Ти си човек, който се занимава с много неща – пишеш, превеждаш, участваш активно в Националния клуб за фентъзи и хорър „Конан”, главно действащо лице си на сайта „Цитаделата”. Нахално ли ще е ако те попитам коя от по-горните дейности ти е най-присърце?

АЛЕКСАНДЪР:

Истината е, че аз не разделям тези свои дейности. Приятелите в клуба, работата по сайта, преводите и писането са все части от моята голяма страст – фентъзито. Не бих могъл да избера само един аспект от нея, за да кажа, че ми е най-присърце. Голямо удоволствие изпитвам и при писането на собствена творба, и при превода на нещо велико като книгите на Рик Риърдън, разбира се. Голяма радост и гордост е да гледам как сайта се развива, но незабравими са и срещите с приятелите от клуба всяка събота. Всички тези неща ми доставят удоволствие по различен начин.

КОСТА:

Би ли ни разказал малко повече за „Цитаделата” и каква беше идеята зад създаването на този сайт?

АЛЕКСАНДЪР:

Сайт „Цитаделата“ е създаден от Васил Мирчев – младши, синът на големия наш режисьор, известен с филми и сериали като „Голямата победа“ и „Неочаквана ваканция“. Аз се присъединих към екипа по-късно, като водеща роля заех с фенщина – чета и пиша много. За самото съществуване на сайта обаче трябва да благодарим на Васил, на който ще съм вечно признателен, че в един момент ми повери основната работа в „Цитаделата“. А иначе идеята е проста – една страница в Интернет, направена от и за феновете!

КОСТА:

Известен си с преводите си на любими фентъзи книги. Би ли ни разкрил върху какво работиш в последно време и с какво ще зарадваш читателите на този жанр?

АЛЕКСАНДЪР:

В момента работя по „Голиат“. Това е третата и последна книга от поредицата „Левиатан“ на Скот Уестърфийлд, един алтернативен прочит на Първата световна война, в който Германия и Австро-Унгария са развили стиймпънк технологии, базирани до голяма степен на откритията на Никола Тесла и воюват срещу Великобритания, Франция и Русия, които са „Дарвинисти“ и еволюират невероятни чудовища по изкуствен път. Книгите са мното интригуващи, със запомнящи се главни герои и се четат леко, макар за превод да не са особено лесни. Встрани от това с нетърпение очаквам да получа текста на „Домът на Хадес“ – четвъртата книга от великолепната поредица на Рик Риърдън „Героите на Олимп“, която отново ще ни срещне с един от най-популярните герои на съвременното фентъзи – Пърси Джаксън, през чиито поглед можем да видим някои от най-интересните старогръцки легенди и митове в съвременен прочит.

КОСТА:

Как един преводач превежда една книга? Можеш ли да ни разкажеш с няколко думи?

АЛЕКСАНДЪР:

Навремето колегата Валерий Русинов ми беше казал, че преводът е като жената – или е хубав, или е верен. Тази поговорка, макар и опростено, илюстрира чудесно основната задача на преводача – да предаде текста на английски така, че да звучи добре на български. За мен това се получава, когато работиш с желание. Дори и ако книгата не ти е много интересна обаче, трябва да дадеш всичко от себе си, за да не разочароваш читателя. Аз съм имал своите грешки като преводач, но мисля, че работя по книгите с любов и това се усеща от феновете, затова не съм бил критикуван особено остро дори за по-сериозни грешки.

КОСТА:

След въпросите за „Цитаделата” и преводаческата ти дейност, следва такъв и за писането ти. Как точно стана писател?

АЛЕКСАНДЪР:

Това беше толкова отдавна, че вече не си спомням точно. Първата ми история мисля беше фенфик, в който сглобих сюжетите на две детски предавания по телевизията. По-късно започнах да пиша и свои неща, макар че продължих с фенфиковете до сравнително късно. В 9-ти клас основах фентъзи клуб за писане в Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК), където няколко души четяхме „книгите“ си (написани в тетрадки) един на друг. По-късно имах щастието да публикувам няколко разказа в списание „Фентъзи Фактор“, получих покани за участие и в сборниците „Звяр Незнаен“ и „Замъкът на престола“. През 2008-ма имах възможността да издам и собствена книга – „Перлата на феникса“, с която започна „Хрониките на Ралмия“, а след това съм участвал в още два сборника – „Мечове в леда“ и „До ада и назад“. Паралелно с това публикувах много свои неща и в „Цитаделата“, като всичко това накуп продължава да ме оформя като писател и до ден днешен, заедно с книгите, които чета, разбира се. Може би най-интересните литературни опити, които съм правил обаче са риалити-романите на Българското Национално Радио. Това е изцяло нов жанр, в който няколко автора създават история на живо в студиото на радио „София“, като никой не знае какво е подготвил другия. Това се случва в няколко поредни предавания и понякога се получават много интересни резултати. Благодарен съм както на Адриан Лазаровски, така и на водещите Емил Янев и Кин Стоянов за възможността да участвам в няколко такива проекта, като имах основна роля в изготвянето на два от тях – фентъзито „Вечер в скрития квартал“ и „Пациентът“, което е хорър.

КОСТА:

Работиш ли над нещо ново? Можем ли да очакваме книга втора от „Хрониките на Ралмия”.[1]

АЛЕКСАНДЪР:

Книги втора, трета, четвърта, пета и шеста от „Хрониките на Ралмия“ се появиха в Интернет и все още могат да се намерят там. Веднага давам и линк:
http://citadelata14.data.bg/p/files/%D0%A5%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%A0%D0%B0%D0%BB%D0%BC%D0%B8%D1%8F

За съжаление книгите не можаха да получат професионална редакция и да видят бял свят на хартия поради особеностите на българското книгоиздаване и най-вече разпространение, за които не бих искал да влизам в детайли тук.

КОСТА:

Съставител и участник си в сборника с разкази „Мечове в леда”. Доста успешен проект, още повече, че това е един леко пренебрегван жанр от българските творци. Можеш ли да ни разкажеш нещо интересно около процеса по събирането на творбите и издаването на книгата?

АЛЕКСАНДЪР:

Идеята за „Мечове в леда“ се появи малко случайно. Дълго време исках да напиша своя история за елфи на мрака и така се родиха „Сказания за ледената планина“, в които запознах читателя с героя Алтиарин. В същото време моят добър приятел Бранимир Събев ми посвети „Кулата на сребърното езеро“, която е страхотен разказ в жанра „Меч и магия“ и подобно на Сказанието е със зимен декор. И понеже много обичам снега и зимата, реших да впрегна още няколко млади автора от клуба и така създадохме „Мечове в леда“. За издаването, което стана благодарение на „Екопрогрес“ основна заслуга носи Бранимир Събев. Без него този проект нямаше да види бял свят.

Най-интересното за „Мечове в леда“ обаче бе премиерата на книгата, която съвпадна (нарочно, естествено) с церемонията по връчването на Годишните награди на Националния Клуб за Фентъзи и Хорър. Дойдоха много страхотни млади хора (част от които и ослепително красиви момичета), които си купиха книгата и ни наобиколиха за автографи. Беше магическо преживяване.

КОСТА:

Ще споделиш ли с нашите читатели откъде черпиш идеите си? Кои са любимите ти автори? Книги? Каква музика слушаш? На какви други изкуства се прекланяш, освен тези, които практикуваш?

АЛЕКСАНДЪР:

Идеи черпя от много места – от книгите, които съм прочел, филмите, които съм гледал, старите митове и легенди, красиви фентъзи илюстрации, а понякога и случки от живота. Вдъхновението ми най-често идва с хубавата музика. За мен това най-често означава музика от филми или трейлъри. Изключително много харесвам саундтраковете на композитори като Ханс Зимър, Джон Уилямс, Хари Грегсън-Уилямс, Патрик Дойл, Дани Елфман, Кристофър Дрейк, Кристоф Бек, Енио Мориконе, а също и композициите за трейлъри на Audiomachine и Two Steps from Hell. Отделно от това слушам почти всякаква музика, стига да е хубава.

Любимите ми автори и книги са много, но все пак бих изтъкнал творчеството на писатели като Дж.К. Роулинг, Тери Брукс, Реймънд Фийст, Дейвид Едингс и Саймън Р. Грийн. Най-любими обаче са ми книгите от поредиците „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“ и „Героите на Олимп“ от Рик Риърдън, които дават нов, съвременен и много забавен прочит на старогръцките легенди и митове. Пърси Джаксън освен това е и любимият ми фентъзи герой.

Както може би ви е подсказал музикалния ми вкус, аз много обичам да гледам и филми. За хората, които ме познават в Интернет не е голяма тайна, че съм голям фен на „Междузвездни войни“, а също и на филмите за Батман. Падам си още по екранизациите на любими фентъзи книги като „Хари Потър“, „Пърси Джаксън“, „Хрониките на Нарния“ и „Ерагон“. Извън фентъзито се прекланям пред уестърна „Имало едно време на Запад“ от Серджо Леоне, а понякога се забавлявам искрено и с френски комедии като „Руби и Кантен“, „Такси“, „Уасаби“.

КОСТА:

Кое свое произведение обичаш най-много и защо?

АЛЕКСАНДЪР:

Най-много обичам поредицата истории за черния елф Алтиарин и вампира Римиел, започнала със „Сказания за ледената планина“ и продължила със „Замъкът в мъглите“ и „Водопадът на зората“. Това са най-епичните произведения, които съм писал, героите в тях са ми най-интересни и самият свят ми допада най-много.

За тези, на които им е интересно, ето линкове към историите:
- „Сказания за ледената планина“

http://citadelata.com/index.php?show=2883

- „Замъкът в мъглите“

http://citadelata.com/index.php?show=3972

-  „Водопадът на зората“

http://citadelata.com/index.php?show=4181

КОСТА:

Какво би посъветвал младите хора, които са решили да се занимават с писане?

АЛЕКСАНДЪР:

По принцип това не е най-доходоносното занимание в България и не знам дали е редно да го препоръчвам, но пък ако човек има потребност да пише, няма как да го подтисне. Съветът ми е банален – вярвайте в себе си и не се отказвайте, каквото и да става.

КОСТА:

Какво мислиш за българските критици? На ниво ли са те и могат ли да помогнат на един писател да се развива?

АЛЕКСАНДЪР:

Мнението ми за българските критици като цяло е много ниско. Според мен критикуването е национален спорт в България и е много трудно да намериш нашенец, който да е доволен от нещо, каквото и да е то. Сякаш винаги първо търсим лошото, отрицателното, гледаме да похулим човек, без да мислим за това какви усилия е вложил той в труда си, а ако става дума за книга – с колко любов е изградил света и героите си и с каква нервност е решил да предложи произведението си пред публика. Повечето критици у нас са изключително озлобени хорица, които най-много обичат да мразят.

За щастие има и изключения. Ценни съвети в писането и градивна критика, която ми е помагала съм получавал от писатели като Пламен Митрев, Иван Атанасов от списание „Фентъзи Фактор“, Адриан Лазаровски, Бранимир Събев, Христо Пощаков. Насочваща критика в действие, която ме е карала да поправям фалове в движение съм получавал от водещите Емил Янев и Кин Стоянов в предаванията за Български риалити романи. Встрани от това качествени ревюта на български книги съм чел от споменатия вече Бранимир Събев в блога “The Dark Corner”, от Весислава Савова, от Христо Блажев и разбира се, от писателя Иван Русланов в „Цитаделата“.

КОСТА:

В последно време излязоха доста качествени книги на родни автори. Няма как да не спомена сборникът с разкази на Бранимир Събев „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, „Отвъд страха” на Донко Найденов, „Завладей Българките” на Адриан Лазаровски, антологията „До Ада и назад”, „Странноприемницата” на Явор Цанев, „Сянката” на Сибин Майналовски, „Апартаментът” на Спасимир Тренчев. Имаш ли любим български писател?

АЛЕКСАНДЪР:

Вярно е, че българските фантастични книги напоследък преживяват истински ренесанс, като към споменатите от теб заглавия бих добавил още „Черният ангел – раждането на един от нас“ от Иван Русланов, „Зеницата на смъртта“ от Силвия Петрова, „Недосегаем“ от Кристиян Малинов. За любими български писатели обаче трябва да се върна много по-назад, към епохата на книгите-игри и по-специално към Любомир Николов, който, макар и под западни псевдоними (Колин Уолъмбъри и Тим Дениълс), твореше невероятни интерактивни приключения като „Замъкът на таласъмите“, „Гората на демона“, „Нощта на върколака“, „Господарят на зверовете“ или „Трите камъка на съдбата“. Макар и с игрови характер, тези книги имат най-добрият стил, който съм виждал от български автор, а книгите-игри като цяло бяха нещо прекрасно, което за съжаление убихме сами с простащина и злоба. Освен Любомир Николов, харесвах много приключенията и на Георги Миндизов (Джордж М. Джордж), а също и на Александър Султанов и Богдан Русев (Ейдриън Уейн и Робърт Блонд). Встрани от книгите-игри бих изтъкнал „Повелителят на зората“ от Пламен Митрев, прекрасна българска книга за Конан Варварина, „Нашествието на грухилите“ от Христо Пощаков, което е една наистина остроумна фантастична книга, поредиците на Елена Емануилова. Като цяло смятам, че има много добри български автори, но често им пречим, било с безразличие, било с откровена омраза. Докато не преодолеем този манталитет българските фентъзи и фантастика няма как да се развият.

КОСТА:

Какво мислиш за съвместното писане? Би ли написал разказ или роман в съавторство с някого? Ако да – с кого?

АЛЕКСАНДЪР:

Предлагали са ми, но не. Обичам да имам пълен контрол над това, което пиша. Изключение правят риалити-романите, които съм правил в радио „София“.

КОСТА:

Какви са ти творческите планове за в бъдещето? Работиш ли над някой нов интересен проект?

АЛЕКСАНДЪР:

В момента работя над сборника „Мечове в града“, в който отново ще се съберем автори от Националния Клуб за Фентъзи и Хорър, като темата е съвременно градско фентъзи. Моята история се казва „Тримата пазители и златната ябълка“ и е съвременна интерпретация на старата приказка. За нея бях повлиян от творчеството на Ангел Каралийчев – още един любим мой български автор.

КОСТА:

Разкажи ни с няколко думи какъв човек е Александър Драганов.

АЛЕКСАНДЪР:

Какъв човек съм могат да кажат най-вече другите, но се надявам освен запален фентъзи фен да съм и добър приятел с чувство за хумор. Може би потретът ми няма да е пълен, ако не кажа, че съм голям фен на Формула 1 и автомобилните надпревари като цяло. Това е другата ми голяма страст, освен фентъзито :)

---

[1] Първата книга от поредицата, „Перлата на феникса” излезе през 2008 година.

 

F. PAUL WILSON - Reborn (ADVERSARY CYCLE #4)

Снощи стоях до доста късно, за да довърша четвъртата книга от поредицата за "Врага" на Ф. Пол Уилсън. Бях се жалвал в предишните три ревюта, че лично аз не намирам нищо общо между предните романи, но тук вече нещата се изясниха донякъде. Докато "Проклятието" (The Tomb, 1984) и "Докосването" (The Touch, 1986) разказваха различни истории, "Прероден" е пряко продължение на първата книга "Крепостта" (The Keep, 1981 известна у нас като "Пазителят на меча"). Също така се даде връзка и с третата книга "Докосването", а втората книга, "Проклятието", която се явява и първа на поредицата за Майстор Джак (Repairman Jack), се обвързва с целия цикъл, но това ще стане най-вече в последващите 2 книги, които още не съм имал удоволствието да прочета.

"Прероден" или Reborn е издадена в Щатите 1990 година, чрез издателство Dark Harvest. На български не е превеждана и издавана до този момент. Като цяло, освен в "Цикълът за Врага" и в поредицата "Майстор Джак" (с която има много общо), тази книга попада в мащабния проект на автора - "Тайната история на света" (The Secret History Of The World). Също като Азимов и Кинг, малко по малко Ф. Пол Уилсън създава връзки между произведенията си, чрез които ги обединява в едно цяло. За някои това е интересно, за други леко неприятно, защото трябва да прочетат един огромен куп с книги, за да "влязат във филма" както се казва. 

Тази книга, лично според мен, имаше доста недостатъци. Като цяло идеята е страхотна, Уилсън е чудесен писател, героите му са интересни и емоционални, но много неща не ми допаднаха. Първо, отделянето на огромно внимание на ненужни подробности, а същевременно с това претупването на интересните моменти. Второ, в един момент нямаш представа кой за какво се бори, кой е добър и кой лош, кой ще направи някоя глупост и кой нещо свястно. Тук има някои "висящи" герои, които, също като "висящото кафе", чакат някой да ги хареса. Бива ги, но просто не са за тази книга. Трета критика, умишленото прикриване на някои от фактите. От самото начало ми е ясно, че този Вельор, или както там се произнася на български, е самият Глекен, но никъде авторът не го нарича с истинското му име. Голям пропуск. Същото важи и за Расалом. Още доста неща не ми допаднаха, но стига с лошото.

Хубавото на книгата е, че най-после вкара в релси действието и идеята зад този цикъл. Връща се към корените на "Крепостта" и отново ни сблъсква с Глекен и Расалом. Споменава се град Търговище (според мен Румънския, а не бълтарския) и българите като нация (браво на Уилсън за това!). Идеята зад романа е много интересна и той като цяло е много интересен, но просто гореспоменатите неща дразнят на моменти. Иначе Уилсън си е майстор-разказвач и дори при всичките ми забележки бих дал оценка 9 от 10 на това произведение. С нетърпение се нахвърлих на петата книга, защото смятам, че тя ще компенсира всички недостатъци от предните и ще ни премаже с пълна сила. 

ДИЙН КУНЦ - Тик-Так

Трябва да призная, че в един момент малко се бях отчаял от произведенията на Дийн Кунц. След като прочетох четвърта и пета книга от поредицата "Франкенщайн", четвърта книга от поредицата за Чудака Томас и един от последните романи на маестрото "Какво знае нощта", за известно време бях преустановил изучаването на този писател. Бях сметнал, че се е превърнал в маркетингов продукт, машина за писане на книги, които да се продават от името на корицата. Бях забравил, че съм чел шедьоври от него, като първите книги от цитираните поредици и заглавия като "Древният враг", "Студен огън", "Чейс", "Обсебване", "Сърцето ти принадлежи на мен" и още много други.

За последните два месеца прочетох пет книги поред на Дийн Кунц - "Наслада", "Гласът на нощта", "Убежище", "Добрият" и най-скорошното ми откритие "Тик-Так". Докато останалите бяха напрегнати психотрилъри (с изключение на "Убежище", в която има и леко фантастични елементи), последната е микс от съспенс, мистерия, фантастика и дори малко фентъзи, ако всички митологии и легенди могат да се причислят към този жанр. Едно нещо обаче обвързва тези романи и то е, че са просто невероятни. Пет книги поред за по-малко от два месеца и нито една от тях не ме разочарова (напротив и петте ме очароваха). 

Книгата излиза през 1996 година в Америка чрез издателство Headline, а в България през 1998 от "Плеяда". Преводът е на Боян Николаев. Както вече споменах, тя е смесица от няколко жанра. Действието, характерно за повечето книги на Дийн Кунц, е напрегнато. Няма скучни моменти, няма пропуски в повествованието и в героите. На моменти романът става доста шантав, но това по-скоро освежава нещата, отколкото да ги влошава. 

Томи Фан е виетнамец, дошъл в Америка с цялото си семейство, бягайки от тежкото положение в родната им страна. Отцепил се от семейният бизнес, той е решен да стане известен писател и прегръща всичко американско като свое. Това доста дразни роднините му, които желаят да го върнат в правия път, но за жалост нищо не помага.

Томи Фан се прибира у дома си една вечер, която не се различава по нищо от никоя друга. Някой обаче позвънява на вратата му и когато отваря на прага й намира малка кукла. Прибира я в дома си, само за да разбере, че това е един опасен враг, решен на всичко, за да го погуби. Малкото парче, създадено от плат, оживява и превръща живота на виетнамеца в истински ад. Но тук не свършват невероятните неща в романа, те едва започват.

Това е един много хубав роман на Дийн Кунц, който определено си заслужава да бъде прочетен. За всички фенове на автора и на почитателите на хубавата проза ала Стивън Кинг и Ф. Пол Уилсън. 

ДАРИЛ ГРЕГЪРИ на страницата на "Сборище на Трубадури"

Както обещах, разказът "Второ лице, сегашно време" от невероятният Дарил Грегъри, вече е на страницата на "Сборище на трубадури". Ето и линк: http://trubadurs.com/2013/05/12/vtoro-lice-segashno-vreme-daryl-gregory-130513/

Разказът е публикуван с разрешението на неговият автор, който е много мил човек и е винаги готов да помогне на фензини като нашия. Дори след като му изпратихме линк към произведението, той го качи в Twitter, последван от ласкави думи по наш адрес. Благодарим за разказа и за доверието, мистър Грегъри! Дано някой български издател се сблъска с ваша книга - уверен съм, че ако го стори, веднага ще пожелае да я издаде. 

Иначе какво мога да кажа "Второ лице, сегашно време": печели първа награда от читателите на списание Азимов и е финалист за Sturgeon Award и Fountain Award. След публикацията си в списанието Asimov`s Science Fiction и в няколко антологии, намира място в първият сборник на автора - Unpossible And Other Stories, 2011. Лично на мен ми напомня доста на произведенията на вездесъщия класик на фантастиката Филип Дик ("Блейд Рънър", "Камера потъмняла", "Човекът във високия замък" и редица други шедьоври).

ДИЙН КУНЦ - Добрият

АВТОР: Дийн Кунц
ЗАГЛАВИЕ: Добрият / The Good Guy
ИЗДАТЕЛСТВО: Colibri
ПРЕВОД: Стоянка Илчева
Година на българското издание: 2010
Година на първото издание: 2007
Страници на БГ изданието, меки корици: 304
Жанр: Трилър, Мистерия
Рейтинг в GOODREADS: 3.79 / 5 от 21 775 гласували
Цена: 15 лв


Така, аз продължавам с поредното ревю на роман на Дийн Кунц, който за мое щастие се оказа отново много добър. Кунц определено е майстор на трилъра и съспенса и това личи от всеки един ред на тази напрегната книга. Тук има малко повече от триста страници опъващо нервите преследване. "Добрият" е публикувана в Щатите 2007 година, а у нас излиза 2010 чрез издателство "Колибри". Преводът е на Стоянка Илчева.

Идеята на книгата е доста добра. Мъж си пие бирата на бара, когато се появява странен непознат. Решил да разнообрази скучния си живот, той завързва ненужен разговор с новодошлия. Онзи, обърквайки го с друг, му оставя пакет, в който има две неща: пари и снимка на красива жена. Усетил, че без да иска е попаднал на "подходящото място в неподходящия момент", Тимоти Кариер се опитва да намери изход от ситуацията, когато се появява и истинският наемен убиец. Той пък от своя страна, виждайки пакета пред Тим, го обърква за поръчителя. Заформя се един омагьосан кръг, от който Кариер трябва да намери изход. Какво да стори? Да си затвори очите и да излезе чист от тази ситуация или да направи всичко, на което е способен, за да спаси жертвата? 

С течение на събитията, в романа възникват няколко мистерии, които придават допълнителна красота на повествованието. Жената, Линда Пакит, която е набелязана да бъде заличена, няма представа кой и защо желае смъртта й. Главният герой Тим Кариер крие тайна за миналото си, която се двоуми дали да разкрие или да запази за себе си. Появява се и второстепенен герой (Пит Санто), приятел на Кариер, който, характерно за Кунц, е голям симпатяга и готов на всичко. Някак си той е свързан с миналото на Кариер, но отговорите на въпросите не идват веднага.

Дийн Кунц е изключително способен писател в изграждането на негативните персонажи. Неговият "зъл" в този роман не е изключение от общото правило. На прима виста се сещам за Васаго от "Убежище", за хлапето Рой Бордън от "Гласът на нощта" и Еджлър Вес от "Наслада" - все антагонисти със специфични характери и особености. Крейт също си има своите тайни и своите методи, Крейт въобще не е обикновен наемен убиец, Крейт е истински "професионалист". Той е решен да си свърши работата докрай, справяйки се с "палавите" Тим Кариер и Линда Пакит.  

В този роман Кунц пуска на свобода цялата си майсторска сила и резултатът е ясен - една чудесна книга, носеща заглавието "Добрият". За разлика от много писатели, които достигнали определено финансово равнище превръщат писането си в маркетингова дейност, Дийн Кунц (също като Стивън Кинг и Дан Симънс например) продължава да пише и издава качествена проза. Този роман е точно доказателство за това.

Оценка: 10/10

Конкурсите на списание "ДРАКУС"

От малко повече от година на родния ни пазар излиза едно много хубаво издание - списание "Дракус", което обединява в себе си произведения от родни автори в различни стилове. Ако сте писатели и фенове на жанровете фантастика, фентъзи, хорър, мистерия, крими и подобни, можете да пробвате да изпратите на редакцията на списанието своите писанки и да видите дали сте достатъчно добри, за да бъдете публикувани. Лично аз до момента не съм чел слаб разказ в подборката на издателя Явор Цанев и редакторката Кети Илиева. Изданието е предимно за български творци, но във всеки брой има и секция "Класика", в която до момента са излезли шедьоври на Едгар Алан По, Октав Мирбо, А. С. Пушкин и Бен Бова (както сами виждате подборката е уникална; лично аз преоткрих Пушкин благодарение на "Дракус").

Цената на списанието е мижава, доста под една кутия цигари, да не говорим пък за уиски със сода - 3,50 лв, срещу които рискувате да се насладите на много качествена проза. За да направя кратък обзор, ще спомена, че до момента в изданието са публикували доказани имена в жанровете - Бранимир Събев (автор на сборниците с разкази "Хоро от Гарвани" и "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", както и съставител на първата българска антология на ужаса "До Ада и назад"), Донко Найденов (автор на романа "Франклин Томас" и трите сборника "В капана на неизвестното", "Ударите на съдбата" и "Отвъд страха"), Мариян Петров (автор на три романа, публикувани под псевдонима М. С. Стоун), Ивайло Шонов (лауреат на редица родни конкурси, публикуван в множество антологии и списания) и разбира се самият Явор Цанев, за когото не е нужно да се говори, а трябва да се прочете. Особено добро впечатление ми направиха автори като Георги Николов, Пламен Петков, Момчил Косев и Флора Нимфа. Определено има много талант в умовете им и се надявам да се сблъсквам с все повече и повече техни произведения. В новият брой на списанието, който вече му е време да излиза, се очаква да бъде публикуван писателят Сибин Майналовски, чиято нова книга "Сянката" можете на намерите в книжарници "Хеликон" за смешна цена: кутия с цигари и малко уиски със сода. Лично аз смятам да не пия и да не пуша тази вечер!

С това си кратко ревю обаче аз имам друга цел, а тя е да спомогна популяризирането на двата течащи в момента конкурса на изданието, а именно за криминален и хорър разказ. Да, за първият няма много време, тъй като срокът е едва до края на месеца, но за вторият (който ми е доста по на сърце) разполагате с достатъчно време да се хванете за писалките и да действате (дано някои не ме разберат погрешно!).

Списание "Дракус" вече "преживя" два конкурса, от които в последния брой прочетохме печелившите творби на Бранимир Събев и Мариян Петров - два разказа, които си заслужава човек да има в домашната си книжна колекция. За тези, които решат да участват, пожелавам успех. За тези, които просто ще чакат да прочетат спечелилите, съм сигурен, че няма да останат разочаровани. Аз лично съм от двата типа и това ме прави много щастлив.

Онзи ден получих новият сборник с разкази на господин Явор Цанев, носещ уникалното заглавие "Странноприемницата", и съвсем скоро ще ви представя ревю и на нея. Но дотогава сядайте да пишете и да четете, защото няма никакво време. Почивните дни ще се изнижат като депутатските обещания!